/отворено писмо до тате/
Как си, тате? Къде си сега?
Петдесет години, откакто те няма.

 Светът се умори от себе си
и си поръча хрупкав край.
С ритник се цели в челюстите на небето,

 От небето стъклено
пада топъл сняг.
Бавно на земята пада

Има стари години
като стари платна
от велики художници

Добре дошъл във първия ми сняг!
Сърцето ми е празна горска хижа.
Недей премръзнал да стоиш на прага.

 Когато говориш,
когато мълчиш,
когато си тука,

 Прегарят есенните рози...
По цветовете им изби ръжда
и аромата вече не е онзи-

 Аз съм само греда от разбита, тежка галера
и вълните ме носят под мъгливо, бунтовно небе.
В най-дълбокото, тъмно и страшно ти ме намери,

Може би е време да порасна вече,
в коша за играчки да напъхам Мечо,
който на кревата (вместо мъж) се мъдри,

 „Веднъж щом си опитал летенето, вечно ще ходиш по земята с поглед, обърнат към небето, защото си бил там и винаги ще копнееш да се върнеш там .“ , е казал Леонардо да Винчи.
Извечният стремеж и копнеж на човека да лети, вече ...

 Казаха, че много е опасно.
Вкъщи да стоя и да се пазя.
А изляза ли, да нося маска.

 Лъчезарчо беше най- малкото щъркелче в ятото, което носеше бебетата. Не му се седеше мирно и кротко в гнездото като другите малки щъркелчета, а предпочиташе да лети с големите и да ги придружава. Така му се искаше и на него вече да носи...