Когато след дълго изгаряне се стопиш
като свещ,оставена от богомолец във храма,
малко преди до сълза от восък да се смалиш
- много малко преди да те няма,
с последната капка останал инстинкт
хвърлиш най-острото парче от душата си счупена
на жестоката Снежна кралица в очите,
тогава,от снежния й гняв ще бъдеш затрупан.
И без да знае,че това те спасява,
ще обгърне сърцето ти с ледени пръсти
и изгубен,но и спасен ще те остави
в най-полярния полюс на чувствата,
където всичко е тихо,кристално и бяло,
а снега е затрупал милостиво следите
от последните преминали впрягове
на илюзиите,надеждите и мечтите.
Така - с притаено летаргично дихание,
без и сянка на чувство да мине
- малка искра от Северното сияние,
може да бъдеш много години,
преди слънцето да разкъса над тебе небето
и през заскрежените си клепачи видиш
как по заледения склон на сърцето ти
някой бавно към тебе идва.
С две трепкащи пламъчета в очите
и усетиш дъхът му - жарава,
тогава,панически започваш да се опитваш
да се предпазиш от това завладяване.
Не искаш да му позволиш да замръзне,
но и не искаш отново да изгориш.
Едно погрешно движение и ще се подхлъзне,
едно погрешно движение и ще започнеш да се топиш.