На слънцето пред огнената власт
земята тръпне цяла покорена
и природата запява сякаш с глас,
но в лицето не посмява да го гледа.
Единствен,слънчогледът всеотдаен
се взира в него с тихо съзерцание.
И слънцето го милва благодарно
- затрогнато от неговото обожание.
Но вечер,щом започва да залязва
и бавно в хоризонта се стопява,
с главица клюмва слънчогледат и отказва
да приеме неизбежната раздяла.
Той чака с трепет утрото да дойде
и нежните лъчи да го целунат,
до корените си да се почувства горд,
че със слънцето роден е да общува.
Така и аз във теб се взирам,
на слънцето в очите ти съм в плен,
а няма ли те - влюбено заспивам
и чакам да изгрееш в моя ден.

Притихвам и се наслаждавам на стиха, който се лее от душата...

Душа от слънце озарена,
копнее и очаква всеки ден
в любов да бъде потопена
и да споделя топло
пламъка в сърцето въплатен.

Стар стих е, но наистина написан от душа.
Благодаря ти, мила!
Поздрави!