Отронена от облак закъснял-
прошепнал кондензираната зима,
се спускам бавно над града заспал
рисувайки тъга необяснима.
Нощта поема крехката ми същност
в индигови, безплътни шепи
и скрепя заскрежените ми пръсти
към прозорец неспокойно светещ.
Невидима зад тънкото стъкло
обгръщам с поглед сведената стая.
Един човек във своето кресло
за моето присъствие не знае.
Не знае за прозрачните ми мигли,
които по лицето му танцуват,
как тръгвам с ирисният прилив
и в дълбините на душата му потъвам.
А там красиви светове са скрити
и чисто е в душата му- до бяло.
Само стилните гравюри по стените
напомнят, че го е боляло.
Той знае шифъра на Любовта.
И посветен е в тайни съкровени.
В ръцете му сърцето на света
тупти обичано и защитено.
С тревоги нови чака го денят.
Обгръщам го със нежността си бяла,
щастлива, че във краткия си път
със него във очите съм живяла.

Изправя се и бавно приближава.
В невидимото ми лице опрял глава,
дъхът му през стъклото ме стопява
и бавно стичам се- като сълза.