Не се обръщай! Стръмно е надолу.
Нагоре стълбите се крият в дим.
А знаем вече там- под нас, какво е
и върнем ли се, няма как да продължим.
Хвани ръката ми и бавно се изкачвай!
Започнали сме приказката вече...
Край нас навярно облаци ще плачат,
ще се кълнат, че няма нищо вечно...
За миг не ме оставяй да им вярвам!
И огнен дъжд очите да кълве,
лицето си ще скрия в твойто рамо
и ще повярвам в твоите ръце!
достигнем ли последното стъпало,
в краката ни и времето ще спре.
Рубинени магнолии ще капят
по дланите на лунното море.
Гърдите ти са дъното на ладия.
Ръцете ти са две весла.
В очите ми живеят звездопадия.
Косите ми са тихата вода.
Не гледай към озъбените рифове!
Те просто пазят приказният свят.
Безмълвни ще се носим по водите,
додето стигнем Изворният бряг.
Там някъде, в треви от син атлаз,
магнолии рубинени цъфтят.
Вземи една! Една ще взема аз.
Вдъхни вълшебният им аромат!
Под мръкналият праг на хоризонта,
където ден и нощ докосват си ръцете,
е скрило дневника си слънцето.
Сред страниците му ще сложим цветовете!
Във него, то записва чудесата
и в златните му йероглифи приказките дишат.
Там, нашите рубинени печати
ще ни докажат и ще ни допишат.
И в страницата от лазурна свила,
в която отбелязани сме аз и ти,
със златослънчево мастило,
ще е написан кратък послепис:
" Не се обръщай! Същото е долу.
Към приказките стълбите се крият в дим.
Но тръгнеш ли веднъж да ги изкачваш,
повярваш ли във тяхната магия,
в листенца от рубинени магнолии
и в слънчевият дневник ще те има! "