Когато във очите ми се стъмни,
когато нещо в мен заплаче,
след празно без любов осъмване,
се връщам в себе си по здрач.
Разбивам с рамо кървавия залез,
на колене във своя мрак се свличам,
в сърцето само с белези запазени
след дълго и болезнено обичане.
И даже тишината не говори,
-проскърцва само стария капак
от страшната кутия на Пандора,
която невнимателно отворих пак.
Но впито в мен,последното й зрънце,
прекършва мъдро двете ми ръце,
-да не зазидам процепа към слънцето,
за да покълне и да израсте.
Това последно зрънце ме спасява,
-Надеждата,че вярвайки във Любовта,
съм я изстрадала,но оцелявам,
за да разбирам нейната цена.