Не се научих да римувам болката.
А казват- в болка стихове се раждали.
Аз стиховете си обличам в пъстри рокли
открити в някоя сезонна разпродажба,
или им шия нещо шеметно и ярко
и те се люшват с танцувална стъпка.
Нали написаното е като подарък?
Как някому да подаря от свойта мъка?!
Как болката да вържа в стихотворна плетка,
когато тя разнищва всички рими?
Разгражда структурната им решетка
и ги превръща в тъжна пантомима.
Започна ли по- трудно да я дишам
и с всичка сила гърлото ми сграбчи,
не мога в показания да я опиша.
Римувано не мога да заплача.
Не мога да я пресъздам и нарисувам,
за да я дам на някой. В себе си я крия.
Не мога да запея, или затанцувам,
когато всъщност зверски ми се вие.
И ще си шия пак от куклите усмихнати,
които с вентролозите говорят,
и ще изписвам разни шарени щастливости-
като въртележките от селските събори,
като орехи в станиолче по елхата,
като бели лястовици от хартия,
като цифрите във фиш за " тото" ,
като кърпички от сватба думите ще свия.
Ще ги пускам като сгънати молитви-
както в криптата на онзи руски храм.
И ще разпръсна всички мигове щастливи.
Но болката си никому не ще да дам.

Болката се промъква и без да искаш, тя така населява човек, че не може да не прелее в стиховете му.
Ние отразяваме себе си в думите, те са като мънички огледалца, понякога са така разположени, че картината е чудна.
И тук е така. Красив стих за личната и дълбоката болка, която си носим като тромави кенгура, инди!

Всеки наистина си я влачи... Така хубаво си го казала!- като тромави кенгура!:)) И също както когато сме щастливи, хем ни си ще да " се похвалим" с нея , хем я стискаме зад зъби- да не я изтървем. Много неща човек може да сподели, но най- съкровената болка и най- съкровеното щастие, сякаш не можем... Докато кенгурчето не може вече да се побира в торбата и скокне навън:))
Благодаря ти, Приказна!:)
Поздрав сърдечен кенгурски!:)