Понякога чадъра ми се чупи
и киселинен дъжд по миглите ми плаче.
Или балонът ми от мълния се пука
и на розови парцали из калта се влачи...
Тогава е напразен всеки пристан
на влюбени обятия и думи.
Тогава само болката я има.
И шепа миокардени куршуми...
Тя винаги по тъмно поразява.
Натиска те надолу и усещаш
как в гърлото си собствено се давиш
и просто дъх не можеш да поемеш...
Едничък дъх! Да го дадеш във шепа
на онова дете- от бедното семейство,
като единствената си възможна лепта...
Това ти е останало... А неговият дъх изисква средства...
Изисква ги... Дори за малко хероин.
За малко бяла и убийствена магия,
с която някои без глас да се проклинат
и своят вик в парченце фолио да свият...
Изисква ги... За всичките заблуди,
които от очите правят ями слепи,
за умъртвения в градушка труд,
треперещо отронен в празни шепи...
Изисква ги... Дори за прИсад на сърце от политик
изстинало в разтвор от формалин,
имунизирано със серум " Трябва и Не стига"....
За да може...тази болка някак да премине...
За да можеш да отрониш само жалко,
преди да се заключиш в себе си обратно:
" Навярно този свят е имал майка,
която е починала внезапно..."

Дано на някоя вселенска панахида,
на която се събират световете
и на която някога отидем,
и нашият- осиротял без нея свят
да намери средства,
за да й остави цвете...