Те са двама странни клошари.
Винаги се държат за ръка.
Птици пеят в очите им стари
и понякога тичат боси в дъжда.
Тя е все с червената рокля,
той- с пробитото, старо бомбе.
Дори вятъра често се крие на топло
в широкото им бездомно сърце.
Не събират кашони, или бутилки,
не просят пари и храна...
Подаръци, жестове, само прибират,
забравени, или хвърлени с лека ръка,
които навсякъде се търкалят-
по гари, мостове, спирки, площади...
Пътуват " на стоп" , или в каналите падат...
Забравяни бързо и безпощадно.
Разни пръстени, картички, снимки, цветя...
Вързани с панделка стари писма...
Визитки, бележки и листчета с телефони,
от които да звънне целият
забързан за никъде свят...
Стихове, песни, усмивки и спомени...
И са сити! И са богати! Безумно богати!
И тичат, и скитат... Прекосяват земята,
тя- с червената рокля, той- с пробитото старо бомбе,
отпадъчно щастие събират в торбата,
в сейфа на клошарското си сърце...
Но не за себе си! О, не! Не мислете...
Няма как толкова щастие разпиляно да носят!
Той си има бомбе, а тя е красива дори и без цвете...
Просто, вземат го и го раздават на просещите.
И осъмва в нечия пожълтяла от празно кутия
някое неочаквано вече бяло писмо...
И издрънчава нечия глуха телефонна линия
с неочаквано: " Ало! " в нечакащо " Ало! " вече ухо...
И някой, някому, някъде казва
чрез стих от неизвестен, или много известен поет:
" Обичам те! Без теб този свят би бил празен! "...
И някой, някъде взема и вдъхва
своят дълго отлаган букет...
И някой, на някого, някъде пее
за улици прекосени от спомени...
И всичко забравено, някъде, в някой живее-
в сърца- приюти за радост бездомна...
А те, доволни седят, с леко сърце
на ръба на света и в длани живота люлеят,
тя- с червената рокля, той- с пробитото, старо бомбе,
смеят се тихо и тихо пеят, а в очите им
птиците пляскат с криле:
" Не пестете усмивки! Не пестете жестове! Не пестете цветя!
Нищо не е напразно! Нищо не е " просто така" ! ..."
И хукват пак с бомбето и роклята,
все така- ръка за ръка,
да оправят на живота походката-
той- Времето и тя- Любовта.