Ръцете ти сами я сътвориха
от стар балатум и от няколко дъски,
които стъпките ми приютиха...
Пред твоят дом сърцето ми не спи.
Помахвам ти с опашка всяка сутрин,
когато хукнеш в своите дела
и всяка вечер чакам да се върнеш,
да ме нахрани твоята ръка.
Подушвам отдалече, че се връщаш-
сърцето блъска в кучите гърди.
Очите ми на топка свиват пътя-
да срещнат бързо твоите очи.
Така не съм обичала човек!
От страх... Защото хапят без да питат.
Но ти си друг! Умееш да обичаш...
Колибка ми направи... Спрях да скитам...
Щом ме погалиш с ласкава ръка,
в лицето ти заравям топъл нос
и виждам как в очите ти света
кръжи свободен от въпроси.
А някой тръгне ли със зло към теб,
гневът ще срещне в зъбите ми остри.
Така умее кучешкото ми сърце
да те обича- предано и просто.

Много, много ме затрогна.
Прилича на вдъхновено от истинска случка.

Толкова трогателни приказки има в живота когато има кой да ги пресъздаде.

Поздрави, Стефи!

Не съм коментирала досега твой стих , но ти се възхищавам отдавна и поглъщам лакомо всеки твой стих.
Вълнуващо пишеш , красиво и образно.
В приказките ме отнасяш ! :))

Наистина е вдъхновено от истинска случка!:))
Радвам се, че хареса, Стеф!
Сърдечен поздрав!:)

Блгодаря ти за топлите и мили думи! Наистина усмихна деня ми! Благодаря ти!:)
Сърдечен поздрав!