Ти никога от мен не се отрече
и всеки път прераждаше се с мен сама,
когато се събуждах със душа- седмаче
в ирисът сълзящ на някоя зора.
Търкулваше ми питката към хоризонта,
водеше ме по брашняната следа
и аз залитах, и се учех да прохождам...
А трябваше за тебе храм да изградя...
Но беше трудно... Всеки храм от камък се гради...
Сърцето си не исках да превръщам в камък.
Разпънах те със стигми, от които ме боли...
Навярно храмът ми е твърде малък...
И пак съм слаба, коленете ми кървят...
Но вдъхнеш ли ми два кубика въздух,
ще разтреперя пръстите на този наркотичен свят
и бицепсите на живота ще настръхна.
Омразна ми със него да се съдим и да търся право,
с кръвни тестове да му доказвам бащинство!
Ще го накажа с обич и ще спра да го обжалвам!
Съдбата призовава- до поискване не се изпраща...
Отглеждай си ме, Вяро, не прави от мене храм!
Аз ще те пусна в кръвообръщение и ще те обичам!
Най- трудните деца проблемно се отглеждат, знам...
И трудно вярват, но повярват ли- не се отричат.