Петите му черни, зарити са в пясъка...
Седнал на камък до древна врата,
следобедно слънце разгъва му сянката...
Листата на палми шептят песента:
" Амазиг* съм... Нямам тази земя.
Тя сама ме поиска, Атлас ми дари...
Под мене на пластове спят времена,
пречупват очите ми руини...
Нощта тук се спуска с нозе на царица
и свлича съня като тирски стени.
Поръсват й течно сребро по ресниците
доскитали с нея тежки звезди.
Разбра ли царице, видя ли през огъня?
Въжето от волска кожа се скъса...
Времето всичко пред себе си гони,
сее бъдни следи с тихи пръсти...
Всяка смърт ражда ново величие.
Любовта е отворена рана,
чийто белег клада предрича,
чрез която безсмъртна да стане-
в пулсът на лудия бяг на Елена,
в ръцете протегнати на Креуза,
в шепот на пламък над Картаген,
в песента на Лавиния... Аз тръгвам към Дуз...
Амазиг съм... Любов и земя
са двете дълбоко отворени рани,
вдъхновяващи всяка смъртна война...
И причини светът да остане.
Тях не могат зъби на мравка
да защипят- да заздравеят.
Амазиг съм, но под властта им оставам.
Додето от песен очите ми онемеят..."
Петите му черни , отмерват по пясъка
на времето сянката... В тежък тюрбан
пази щипчица пръст, а под робата- кладата...
Царицата- нощ води звезден керван...


амазиг* =берберин= свободен човек

много е красива песента!

Много се радвам, че ти е допаднала!:)
Поздрав, Приказна!:)