В Най- далечното време, когато Великият майстор изтъкал светлината в такъв размер, какъвто бил подходящ за земята, му останала една малка, златна и топла топчица, която нарекъл- Слънце. Колкото повече я въртял в ръцете си, толкова по- топла ставала, докато в един миг не могъл да я удържи и тя се търкулнала по небето....
Търкаляло се Слънце и се радвало на всичко, което се разкривало пред златните му очи- на цветята и тревите, планините и горите, на потоци и реки, на птиците и животните, на мушиците, и на хората... Обикаляло надлъж и шир небето и викало със златните си устни:
- Обичам вииии! Обичам ви тоооолкова многооо!!!...
И протягало топли ръце, снижавало се ниско към земята- искало му се да прегърне цялата тази пъстра и жива топчица и да я държи в прегръдките си! Но...колкото повече се снижавало и протягало ръце, толкова повече се свивала пъстрата топчица... Листата на дърветата обгаряли, цветята клюмвали омърлушени, птиците се криели сред клоните, животните и хората се отпускали тежки и унили, кожата им потъмнявала, а ноздрите им изпръхвали... Обичали го,но... никой не искал да го прегърне...И се криели от него...
Това много нагъжило Слънце и един ден се втурнало при Великия майстор:
- Ама защо е така, Майсторе?!- хлипало то- Защо всички се крият от мен и закриват с ръце очите си? Та аз обичам всички и всичко толлкова много!...
- Да, обичаш...- отвърнал Великият Майстор-... но обичта ти е твърде силна и изгаряща... Не можеш да прегърнеш земята! Това би означавало да я изпепелиш...
- Оооо... Не искам това!...- натъжило се още повече Слънце..
- Обичай и докосвай всичко само с връхчетата на лъчите и ще видиш как ще ти се радват и протягат към теб...- казал Майстора.
В това време, по небето се носела гвардията на тъмните облаци, съпроводена от Гръмотевица, която блъскала с тежка палка огромният си барабан, и от Светкавица, чийто ослепителен флаг плющял през небето...
Когато отминали, а сълзите на Слънце- дъждът, намалял и само ситни капчици се отцеждали от тежките мантии на облаците, Майсторът казал:
- Хайде... Излез сега и виж как всички те очакват...
Слънце се показало боязливо зад рамото на един облак и погледнало с едно оче към пъстрата топчица.
- Слънчице!!!- възкликнало сякаш в един глас всичко... Дърветата протягали чисти листа, цветята повдигали цветни венчелистчета, птиците се впускали във весели полети, животните се разхождали, тичали и танцували жизнерадостни, а хората протягали усмихнати лица и ръце към небето...
Протегнало внимателно лъчи Слънце и с връхчетата им докоснало всяко цветенце, всяко листенце, всяко носленце... И всяко цветенце, листенце и носленце се протягало за милувките на слънчевите лъчи...
Прав бил Майсторът-казало си Слънце- само с връхчетата на лъчите!...

останало изречението -
Докосвай света пестеливо.

;)))

От тогава може би- от най- далечните времена... Но може би изречението останало в някое... кюшенце..:)) И грябва да го търсим и познаем..:)
Благодаря ти, Мартичка!

за жалост е така, не се учим ние - хората, поне не по-лесния начин

знам ли... може би пък в това ни е проблемът с ученето- че искаме по лесният начин, като знанието ни се поднесе директно, ако може по- сега, ако може веднагА...А всъщност пътят на познанието е дълъг и болезнен... И колкото по- дълго вървим, толкова повече разбираме, че твърде малко сме научили, твърде много остава, а абсолютното познание е или далеч от хоризанта, или просто ...си го измисляме като цел и оправдание на пътя.
:)

намерих из архива си едно стихче - явно е за теб, от миналото лято - юли

Шарени бонбони

Стефчето поиска
шарени бонбони -
лятото дотича,
синичко отрони,
понамина зима -
беличко донесе,
есента ми кимна -
жълто имам вече.
Пролетта изпрати
розово, зелено
няколко малини -
с аромат червено.
Карамел от залеза,
щастие от изгрева -
шарени бонбони
в шепата ти нижа.

Ех че хубавоооо!!!:))) Благодаря ти за Детската радост, Приказна!!:) Чудесен усмихващ подарък!:) Моето лято е в малко намусена възраст и...шепа пъстри бонбони в шепата ми е като шепа ведри усмивки..:) Благодаря ти!:)