пролетен диптих

Тъмна вечер...Спъна се април
в сенките в кварталната градинка
на жената- рошава, но мила
и раздърпания странен господин.
Мартениците, оставени от нас
ей така- за драве и късмет,
сбираха от клони и от храсти
в торбесто-платнен пакет.
Да се чудиш...Тези пък какви са?!
Може ли във девет вечерта
да са нощни еко- активисти,
бдящи над околната среда?
Или пък да са колекционери,
те сами да правят и плетат...
Или са просто нечовешки бедни
и догодина пак ще подарят?
Няма как обаче да са луди...
Да приказва кой каквото ще!
Сигурно е нещо друго...
Ние тука всички сме добре...
Друго е...Навярно те са ...елфи.
Мартеничките ни сбират и сортират
всичките наричания и късмети
и при Господ ги картотекират.
Нито бедни, нито луди са, а елфи.
След бастуна бял на Вярата потеглям,
под пребледнялата луна седефна,
най- присядащото нещо да вечерям.

* * *

Утрото по Пролетта е лудо...
Хиляди тревоги и задачи
вместо птиците ума ми будят,
стиснати зад зъби и клепачи.
Чакам си трамвая и не виждам
бухналите в цвят дървета,
размотали слънчавата прежда,
как като невести светят.
И тогава тя нахлу в света ми-
сляпата пред майка си вървеше
бързо, сякаш гонеше бастуна.
Водеше я, сигурна във пътя беше.
Будката за вестници ги спря,
продавачката със тях се разговори...
Слушах как незрящата запя
песни популярни и народни.
Скочи вързаното ми сърце
и в гласа й сви се като куче.
Сякаш с Господ пее във дует!
Сляпата на Пролет ме научи...