Не те дочака да се върнеш този дом. Основите му свиха се артритно, стените му- прегърбени от спомени,  с фреските от времето изтрити, се схлупиха и тъжно замълчаха, вратите само лекичко проскърцаха  и дълго незатворени стояха. Прозорците пердетата отвързаха...  Поливах дълго цветето на Любовта, което се озърташе за тебе от балкона . Премръзна коренчето му, изрони се цвета и тичинките, дето всичко помнеха... Но всичко мина, вече не боли. А този дом е като древен свят... Той кротко чака просто да си идем, да не погледнем никога назад.. Изпращаме го...С риба и със вино.  Свети Никола нека ни прости! И нека в него друга обич има,  покръстена от нашите сълзи! Пред нас полека пътят просветлява,.. Къде отиваме, незнаем...И дали на Любовта изобщо дом й трябва (освен сърцето) и стени...

светло в сърцето! Светъл дом и път, Стефи!

Макар и написано в първо лице, аз лично не съм в това стихче. Но от едно изречение споделено, вдъхновението ме връхлетя и написах на един дъх ,вместо.Та май все пак съм в него по своему.. И да, все така и все по- светло да е всекиму- и в дома, и в сърцето, и в пътя! Благодаря ти! :)

Стихотворението е вълшебство от метафори. Харесва ми! :)

Благодаря ти!
Весели празници!:)