"  Тя:
Моля ти се, Боже,дай на Вельо
още поетична лудост, още.
Накажи го поне сто недели
със безсънни поетични нощи.
Накажи го. Имаш сто причини.
За да видят, Боже,
той как може.
Моля ти се чинно.
......................................................."
 " Тайни молитви"  Велин Георгиев

Отиде си жената на поета
с най- древната небесна колесница,
на най- еднопосочната планета,
невидима за трескавите му зеници.
А той стои на капрата- като войник
и тегли мълком стария файтон,
сподавил вопъл, и сълза, и вик...
Разказва за зографът на икони.
За делото му, в книгата събрано,
за сенките в лицата на светците
и като свещ, сърцето си  запалено
поставя пред иконата в гърдите си.
Поетът с анонимната тъга
край анонимното човечество минава
с тъжната си като дъжд коса,
от пръстите й подредена, бяла...
С устните, опънати в черта
и раменете, като счупено хвърчило,
с пръстите, отпуснати след любовта-
безплътните й форми съхранили...

Жената на поета не отмина.
Конете древни чаткат със копита,
понесли словото с файтона си старинен,
пришпорвани от нейната молитва.