Забързани снежинки с неправилен строеж, слепени в малки групи, прииждат към земята. Дърветата придържат кълбета сняг и скреж... Не си отстъпва още зимата гората. Припрян и нервен вятър в лицето ми се блъска, но срещнал съпротива, побягва настрани. До болка е красиво... Минутите разкъсвам на спомени за утре и мисли за преди. Когато се роди и сляпа беше още,  когато в късен час проплака любовта, когато я люлеех в безсънните й нощи и с песни я приспивах, прикривайки страха дали ще диша утре, дали ще бъде здрава, дали ще има честни и добри очи. От никой не открадна, не стана своенравна. Порасна боязлива и свикна да мълчи. Най- скъпото лице така и не забрави, любимите очи за други не смени. Никому по мярка, цветята си раздава на тъжните деца и радостни души. С ботуши и шинел пристига пролетта, от зимата да вземе исконното си право. Под бялото си знаме пристъпва любовта с вишнев цвят в косите и кротко остарява.