Спътникът

От мястото , където беше приседнал, Димчо виждаше като на длан родното си село. Познаваше всяка пътечка, всяко дърво, със затворени очи можеше да върви околовръст. По- скоро преди...Селото отдавна беше притихнало, бяха останали по- малко от десет човека, които стискаха със старческите си пръсти вехтата дреха на спомена за това село и отказваха да се разделят с него, и да приемат света на децата си.
Махалата, в която се беше родил Димчо беше безлюдна. Само баба Петра живееше там непреклонно и отказваше да помръдне.До селото имаше около шест километра надолу през гората и живееше сама с дивите животно наоколо, но не я беше страх. Дъщерите ѝ се качваха от време на време да ѝ оставят хранителни продукти , поседяваха за малко и се връщаха в града. Повечето къщи бяха паднали и само тук-там тъжно стояха кирпичените им останки. Само неговата, на баба Петра и още две- три още се държаха. Никой не си и търсешите земите в „ тая дива Индия”, както се изразяваха.
Ето я там, на височинката- като бяла гъбка, сгушена зад големия орех. Беше ѝ сменил керемидите и прозорците, беше я боядисал отвън и вътре, край огнището беше наредил стройна купчина дърва. Обичаше с всеки атом на сърцето си тази къща и това село. Тук баща му беше довел майка му след войната. Беше я срещнал на един събор в Пирот и си я беше харесал. Една нощ събрал още шестима приятели и си я откраднал. После бяха сложили границите и нейните останаха в Сърбия. По-късно двама от братята ѝ бяха емигрирали в „ майка България”, за което бяха обявени за врагове и дълго тормозеха отатък близките ѝ. За да „признае” къде и защо са избягали синовете му, сърбите овесвали баща ѝ надолу с главата, налагали го с камшик и си гасили цигарите в гърба му. След години чак се променили нещата и живота потекъл нормално за тях.Такъв ѝ бил късметът-далече от родители и близки, с мъж сирак, който се грижеше за двама братя и една сестричка. Димчо не помнеше баба си и дядо си. Баба му сe разболяла тежко и за да я лекува, дядо му ипотекирал къщата и земята. Не беше успял... Баба му си отишла, а малко след нея и дядо му. Баща му беше поел изплащането на ипотеката.
Димчо беше вторият син. И тримата майка им ги беше родила в къщи, сама. Помнеше когато се роди сестра му, беше четиригодишен. Майка му изпрати брат му за прясна вода, после изгони всички навън, заключи вратите и дръпна пердетата. С брат му бяха притаили дъх до вратата, но нищо не се чуваше. По някое време се разнесе бебешки плач ,а когато най- сетне майка им ги пусна вътре, сестричката им беше изкъпана и повита, всичко беше чисто и спретнато, а майка им приготвяше нощвите да меси баници. Така беше родила и тримата. Късаше косъм от тежката си, гъста коса, връзваше пъпа и..готово...
Беднотия голяма... Баща му беше заминал да работи в Малко Търново, за да може да изплати по- бързо ипотеката и цялата домашна работа , и трите малки деца бяха останали на ръцете на майка му. Но Сръбкинята- така я наричаха в селото, беше желязна жена. Отначало не я приемаха, гледаха я някак враждебно..Като дойдеха тензух и бархет за пелени в магазина, първо се разпределяше на другите и каквото остане, това на Сръбкинята. Така и с други неща. Тя не се сърдеше обаче, гледаше си децата, къщата, жънеше нощем- на месечина, а през деня пасеше държавните овце. В къщата винаги ухаеше на топъл хляб, правеше масло и сирене , оставаше ѝ време дори да тъче на стана пъстри черги и постелки. С времето я приеха и обикнаха. Викаха я да помага от заплитане на някоя сложна плетка “ от сръбско” , до помощ при някоя по- „мъжка” работа. Без нея не минаваха и сватби, кръщенки...
Често се налагаше да пазят малката си сестричка и така я бяха изпуснали веднъж , та падна от пейката.Счупила ръчичката и крака си, но понеже още не ходеше тогава, доктора видял и оправил само ръката.Остана с локсация и куцичка, но това не ѝ пречеше да тича след време наравно с децата и да е все по върховете на дърветата. Бяха казали, че може операция да се направи, но е опасно , предвид това, че е женско и може да ѝ попречи да има деца.В ония години така беше..И я оставиха.Бабите цъкаха с език след нея , че е „крива” и дали ще я вземе някой така...Цъкаха и като виждаха как ги е нарисувала- все едно се бяха снимали.Такъв талант ѝ бе дал Бог. Нали бедни бяха и пари за играчки нямаше, сама си правеше кукли.Ама какви! От хартия, гипс, боя и какво още там им слагаше, ама така ги скулптурираше, че като живи бяха!
Брат му, като най- голям, беше поел тежестта на глава на семейство и се грижеше наравно с майка им за всичко. По погледа я познаваше какво трябва да направи и се стараеше да я облекчава максимално. Ако видеше , че е отишла за вода, тичаше да я пресрещне и да ѝ вземе стомните от ръцете. Той беше нейната сила и опора.И наистина силен беше- участваше във всички пехливански борби в казармата и по съборите, и винаги печелеше я някой овен, я друга награда. Дори когато се ожени и му се роди детенце, все така в помощ на майка си остана, наравно с новото семейство.
За Димчо казваха: „ най- хубавото дете на Сръбкинята” . Бе надарен с една мека красота, с едни весели пламъчета в очите. Само дето малко преди да тръгне на училище, магарето на дядо Страти беше изревало от храстите и така го беше уплашило, че месеци наред тежко заеква и се наложи по- късно да започне училище. Къде ли не го водиха да му баят.. С времето отшумя. А Димчо помагаше на майка си за овцете.Всяка сутрин ставаше в четири часа и тръгваше към „ поятите”, както ги наричаха. Цял ден изкарваше навън с с парче хляб и малко сирене. Ако някой го почерпеше бонбонче- лукче, го пазеше за сестра си- много по- голяма радост му доставяше да гледа как подкача тежката ѝ плитка докато стигне бонбончето.
Те самите нямаха право да имат повече от пет овци. Димчо помнеше как веднъж при преброяването баща му беше скрил една овца, защото наближаваше някакъв празник и искаше да я запази за тогава.Когато ремсистите я намериха обаче, я завързаха за конете си и препуснаха през полето. Гледката след тях беше страшна...
Когато пощальона дойде един ден и даде на майка му лев и седемдесет стотинки с думите: „ Това го върна банката. Изплатил е мъжа ти ипотеката и тези пари остават...” , тогава Сръбкинята плака от радост и облекчение. Щяха може би да си позволят вече повече неща. Например някое лакомство. Истинско. От онези, които обитаваха хартийките, които сестра му намираше навън,събираше и приглаждаше грижливо. Като портокалите, чиѝто обелки пък Димчо събираше щом намери и ги слагаше в гардероба, за да миришат дрехите.
И тримата се учеха добре.То и смееха ли иначе..Сръбкинята беше много строга . За да стигнат училището, трябваше да изходят шестте километра през гората. Зимата беше по- тежко. Често се налагаше да газят сняг до пояс.Но се събираха всички деца от махалата и заедно ходеха, беше весело, пързаляха се. Веднъж сестра му се опита да си остане за ден- не ѝ се излизаше в снега и студа, и каза, че я боли корема,но майка им ѝ натопи краката във вряла вода, разтри я с мас,даде ѝ да пие някаква билка и я натири- ще ѝ мине, каза, по пътя. Нямаше глезотии при нея.
Едно от първите неща, които баща му направи щом се върна, беше да напомни на всички кой е Манчо. Особен чешит беше... Активен борец, партизанин, който се би като звяр, с много медали, но категорично отказа да стане член на партията. Беше дребен на ръст, но още от младежките му години никой не смееше да се изправи нито пред езика, нито пред шамарите му.
Димчо беше дежурен този ден в клас и се грижеше за дъската. Да, ама докато тичал със съучениците си навън, някой написал на дъската : „ Свиленова е курва”(обществена тайна беше, че учителката излиза с комсомолския и зачезват из шумите от време на време). Питаха го кой е написал това, но той не знаеше. Директора беше известен с жестокостта си човек.Обвини го, че щом той отговаря за дъската, значи той го е написал. Би го да си признае.Би го до припадък. После го заливаха с вода...После баща му спипа насаме директора и го съдра от бой, и не миряса докато не го махна от директорското място. Не беше виновен тогава Димчо.А и кротко дете беше , весело. Майка му все му казваше : „ Луджо за сви, а за Луджа нико...” – че се раздава безрезервно за всички... Такъв си беше. Изпитваше истинско щастие да радва хората, да прави така, че да се усмихват и да са доволни.
След Малко Търново баща му беше отишъл да работи и в столицата , и при едно от връщанията си, му беше донесъл красива бяла риза, която Димчо облече за първи път за празника на училището. Така трептеше на него и подчертаваше милото му и красиво лице! Да, обаче той не участваше в програмата, защото все още заекваше малко, а един негов съученик- Тимо щеше да танцува, но понеже родителите на Тимо бяха по- бедни и от тях, ризката му беше стара и кърпена. Димчо и за миг не се поколеба, даде бялата риза на Тимчо, а като се прибра с кърпената риза и Сръбкинята се разплака, баща му едва се сдържа да не му тегли един здрав бой.

После замина за столицата да учи. Отначало спеше у едни свои роднини, на които майка му пращаше всеки месец пари и продукти от село, за да се грижат за него, но откакто ги чу една вечер да се карат, че тясно им било и пр. , намери си работа като огняр в един родилен дом и...вечер го пускаха да спи в котелното. Като стана време, взе и сестра си, записа я в художественото училище и взеха квартира. Дори се пребори с училищните правила момичетата да се носят с по- къси коси, та до министерството ходи чак, да каже, че жените в неговото семейство са с гъсти и дълги коси и е традиция да ги носят дълги. И я оставиха така. Много се стараеше Димчо сестричката му да е щастлива. Дори когата започа работа като техник в „Народна просвета“ , взе карти и я заведе на море. Пестеше всяка стотинка, за да има за всичко.Имаше само една лятна риза- оранжева и когато го питаше някой защо е все с нея, казваше , че му е любимата и има шест такива еднакви. А иначе просто вечер я переше и до сутринта изсъхваше.
Не след дълго дойдоха и баща му , и брат му със семейството си. С много лишения и труд бяха успели да откупят късче земя и да построят една къщичка .
Всеотдаен беше Димчо, до себеотрицание. В казармата пак така... Отличиха го с медал за добра служба и той даде медала на едно друго момче- да го представи пред приятелката си за свой. Чудеха му се, упрекваха го... Една само хитрост използваха с брат си открай време в казармата- за да скатаят някой ден на свобода, пращаха си телеграми, че някой родственик е починал и..така ги пускаха. Затова и не повярва, когато дойде телеграма, че е починал брат му. Просто реши, че този път е прекалил малко. Но не беше..Истина се оказа. Трудова злополука. Сръбкинята се срина.Нещо в нея угасна завинаги. Пазеха снахата да не неправи беля, защото на няколко пъти я вдигаха и дърпаха от трамвайните линии- не искаше да живее и тя. Започнаха дълги и мъчителни дела с предприятието за кръвнина. Димчо тичаше за всичко... Баща му работеше от сутрин до вечер, а и не беше учил много,сестра му беше ученичка, снахата...потъжи някоя и друга година , пък започна да се оглежда за повторен брак, млада беше.. Майка му се късаше от мъка, сирачето на брат му от влагата в новата къща все боледуваше...Тежки години.
След време нещата потръгнаха някак. Заряза техническата работа, която му бе по образование и събра бригада за боядисване и ремонти. Добри пари изкарваше, при все, че на много хора, особено по- близки, ей така – без пари работеше. Много приятели имаше и чудеса за тях правше. Излезе му прякор сред тях – Спътника, защото се озоваваше навсякъде , където бе нужен . В тези години направи много и за родното си село. С още един приятел и съсед се хванаха и направиха път от долу-от селото, до махалата, в която се бяха родили и двамата-нагоре , през гората, на шест километра .Кладенеца стегна и оправи, чешма изгради на един от изворите... Ремонтира църквата, препокри я и купи кръст за купола. И понеже голям и тежък беше, нямаше как в багаж да го прибере, така го носеше. Да , ама в онези години църквата беше деликатна тема и не се толерираха такива изяви, та се намери „ съвестен гражданин“ да обърне внимание на шофьора ... и го свалиха от автобуса, та се наложи да носи църковния кръст около четирейсет километра пеша на гърба си. После сам го постави на купола. Не че беше религиозен в общоприетия смисъл.. Имаше си своя вяра някаква. И в Бога, и в себе си, и в хората.
В брака така и не му провървя. Много жени имаше , всичките ги обичаше, всичките го обичаха, но...сякаш неуловим за семейство се оказа. Беше от тези мъже, по които жените въздишаха , с които съгрешаваха и за които копнееха, лежейки нощем до съпрузите си. Глезеше ги, караше ги да се чувстват красиви, единствени и неповторими, императрици...
Веси обаче успя да го закопчае с пръстен. Красива и умна жена беше, чистофайница и подредена, но и доста обиграна, с два брака зад гърба си...Мъжемелачка. В онова време не се гледаше с добро око на такива жени. Манчо моралиста, Манчо, който накара него, брат му и сестра му да се изакат в средата на стаята когато бяха малки, само защото майка им се беше хванала на хорото на една съседска сватба, този Манчо така и не прие късите панталонки и цигарата в пръстите на Веси, както и факта, че е била омъжвана вече...Не пропускше да му изсумти: „ Жена изпод мъж да вземеш...тц тц...“ Веси така и не успя да забременее и...в един момент се разделиха. При развода го оглозга до кокал. Само апартамента не можа да му вземе, иначе събра и откара цялата покъщнина.
Сръбкинята си отиде в един студен зимен ден. Не можа да достигне дълголетието на баба си- майка на майка ѝ- баба Мага. Баба Мага беше изгубила и седемте си деца от коварна коремна болест, върлувала в онези години. На шейсет родила майка ѝ а после още две деца. Приведена почти до земята, но в здраве и бистър ум, се окъпала,облекла бели дрехи, помолила дъщеря си(майка ѝ) да ѝ сложи от любимите ѝ чушки от качето, с малко сирене, хапнала, завила се и си легнала, предупреждавайки, че „ малко“ ще умре, но да не се плашат . Така си тръгнала от този живот на сто и тринайсет години баба Мага.
Внучката ѝ- Сръбкинята , едва шейсет и седем доживя... Тя и не искаше повече...Сирачето на брат му , над което тя бдеше като орлица, се беше задомило, беше поставило в ръцете ѝ правнучето и...сякаш службата ѝ беше свършила.Предаде сърцето си в ръцете на Бог, само и само да я пусне по -бързо при чедото ѝ. Желязната, стожерът на семейството, си беше тръгнал, а за такава загуба подходящо време никога нямаше да има. Вдигнаха ѝ солиден паметник от мрамор и месинг. Манчо плачеше с глас : „ Миличка моя..“ Много я обичаше! И слушаше. И се разбираха , и един до друг спяха дори на тясно миндерче, но не се деляха. Когато години след смъртта ѝ селският поп му беше подхвърлил: „ Еее Манчо, не се оствяй сам, няма ли да си намериш някоя баба?...“ , беше отвърнал с крива усмивка на отеца, който също беше вдовец: „ Еее, попе, ти си по-стар, не смея да те преженя..“
До четирейсет като не се погрижиш за личния си живот и не се ожениш, казват, после те женели загрижени близки. Така и Димчо го запознаха с Галя. Девствена на четирeйсет, с добродетели по манчовите канони, Галя се стори на Димчо подходяща за спътница в живота и си я взе.Още повече, че външно приличаше в нещо на Сръбкинята.
Повече от нея се гордееше с девствеността ѝ, само дето ...дълго жадуваното от нея бебе така и не се появи.Ходиха по лекари, уж нямаше проблем в никой от тях, но... не стана. А тя от момиче още си беше наредила чеиз, всичко беше накупила за бебето...за момиченце...
Димчо категорично не пожела да вземат. Молеха го и тя, и близките му, но той не искаше и да чуе. Имаше племеници, имаше кого да обича- много държеше на семейството си той . А и виждаше една слабост в Галя, едно неумение да се справя с живота, да приема нещата и да ги разбира... Имаше си някакви фобии и страхове, които на моменти преминаваха в паника. Имаше и някакъв интерес и слабост към придобиването на имоти..Едно от нещата, за които все си говореше ,беше да ѝ припише апартамента, та ако стане нещо с него, да е осигурена. Нейния стоеше необитаем и заключен, заедно с всичката му покъщнина и чеизи , и пр..- щом нямаше дете, не виждаше смисъл да ги ползва. В същото време го слушаше , дори понякога да мърмореше и където да тръгнеше, плътно и във всичко с него беше. Като някакво чапато дете беше. Възрастно дете, което има нужда от по- възрастен човек да се грижи за него. Беше работила за кратко в един институт като чертожник, където заедно с института закриха и длъжността ѝ и...После срещна Димчо, който и без друго предпочиташе да си седи тя в къщи, пък той да работи и...така и не се хвана на работа вече. Но обичаше това село като него. Не писна нито веднъж, че трябва километри пеша да върви през гората от автобуса, горе- до къщата, че не е скъп курорт и няма удобства... Като него обичаше земята, селото и простичкия живот. Винаги я вземаше със себе си, когато идваше до село. С изключение на онзи ден, когато едва не загина в гората...
Имаше си казан на тавана и си печеше домашна ракия там от обилните плодове на дърветата, които растяха в земята му. Само за лично производство. Напълнил беше една туба и с раница, и чанта ,пълни със събрани плодове за консумация и зимнина, беше тръгнал надолу, през гората за следобедния рейс, да се прибира в града. Така и не купи кола, пропадна му младежката книжка.. Тревата на места по дивите пътеки расте на жилави, хлъзгави кичури..По средата на пътя се беше хлъзнал на една такава трева и в един кратък миг видя как ходилото му е застанало почти наобратно... Счупването се оказа лошо, с голяма, отворена рана.. За кратко си бе дал сметка за сериозността на положението – със счупен , кървящ сериозно крак, на около три километра от първата, рехава цивилизация, насред гората, пълна с диви животни, в нищото... Единственият човек, който можеше освен Бог, да му помогне, беше той самият... Не беше мислил дълго... Свали обувките , омота крака си с пуловера, отпи пет яки глътки от ракията, сложи обувките на ръцете си и...тръгна по колене надолу... Някъде в късна вечер беше стигнал в селото кървящ, едва държащ се в съзнаие , където го натовариха на един пикап , увиха крака му в пликове и дълго пътува до болницата. Операцията трая четири часа, хирурга не вярвал, че ще се спаси този крак- толоква замърсен от влаченето бил, смятал, че е безумец да опитва и че ако не сега, щял да стигне до ампутация рано или късно. Но не стигна. Остана куцането, крака му беше значително изменен и различен от другия в глезена, но го запази. Но и вече не можеш да работи, пенсионира се.
Трудно е да се каже кога беше започнала промяната в Димчо... С времето постепенно се привърза към алкохола. Криеше шишенца къде ли не, но за Галя нямаше достатъчно скришно място, пък и... усещаше се, личеше му...Умоляваше го, крещеше истерчно... Той самият опитваше да спре,искаше... По седмица , понякога и повече изкарваше, докато не започнеше да трепери целия, да се поти и гледа безпомощно, като дете...Тогава, тя самата тичаше да му купи. Малка бутилчица, само колкото да се успокои. Понякога опитваше да замести алкохола с валериан, но... сякаш ставаше по-зле. Баща му също страдаше от това.Той не се караше, само клатеше глава и с мълчанието , с въздишките си, или с малкото тихи, но точни и остри думи можеше да накара човек да се чувства виновен .
От години Манчо беше загубил зранието си.Дали от това, че на фронта бяха вадили куршум от главата му и повече от месец е бил в кома, или от друго, не се знае. Залежа се накрая, имаше херния и може би не само... Никога не пожела и не позволи на лекар да го види, една таблетка не изпи, не се оплака и не охна. Отиде си като войник на осемдесет и пет години.
Нито него, нито когото и да било Димчо послуша да потърси помощ за себе си. Изменяше се , ставаше друг човек... Цял живот се раздаваше безрезервно за всички. Обичаше хората, имаше си собствен изграден кодекс на честта и визия за това как трябва да се отнася човек към човека. И живееше по него. С времето, а може би и с алкохола, в него започна да се натрупва едно огорчение , а после и гняв към всички несправедливости, които виждаше, към всяка човешка проява на лошотия, на алчност, на коварство , мерзост и пошлост . В такива пристъпи на гняв дори лицето му се изменяше- носа му провисваше към свитите устни, брадичка му щръкваше нагоре,очите му се свиваха и светеха опасно... И псуваше, и кълнеше. Всички- политиците , народа, човечеството, близките си, Бог...С думи и изрази, които не можеш да повториш, които ти се иска никой да не чуе, да не стигат до ушите и на Бога, да се разтворят някак бързо в пространството , все едно не са изречени, да не достигнат никой... Отказваше да се примири с живота такъв какъвто е, искаше хората да са каквито според него трябва да бъдат, но сега, не някой ден. Казваше, че не иска да е част от такава дейдтвителност и иска да я смени. Кълнеше и себе си.След такива пристъпи беше изтощен, заспиваше... До събуждането на светлото и красиво дете, което беше в душата си. Което даваше мило и драго за хората, за децата, за бездомните кучета... До следващото промъкване и изгряване на Сянката...
Казват, че създавайки „ Тайната вечеря“, Леонардо се сблъскал с една огромна трудност- трябвало да изобрази Доброто в лицето на Христос и Злото в образа на Юда- предателя. Прекъснал работата си по средата, за да търси подходящи лица. Веднъж , докато слушал един църковен хор, в лицето на един от певците видял нужната светлина и чистота, достойни да изразят образа на Иисус. Поканил го в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици. Изминало много време, „ Тайната вечеря „ била почти готова, но Леонардо все още не бил намерил подходящ модел за лицето на Юда. Кардиналът, който отговарял за църквата започвал да го притиска да завърши по- бързо фреската. Търсейки още по-упорито дни наред, един ден Леонардо видял паднал в една канавка пиян безпаметно просяк. Лицето му носело всички белези на покварата, упадъка и злото. Макар и трудно, склонил помощниците си да пренесат мъжа в църквата, където поради липса на време, Леонардо направо на стената пресъздал контурите на грях, жестокост , егоизъм, така открояващи се на това лице. Когато просякът поизтрезнял и видял картината пред себе си, с почуда и тъга казал : „ Виждал съм вече тази картина...“ „ Кога?!“ - попитал изненадано Леонардо да Винчи. „ Отдавна...- казал мъжът- Когато още не бях изгубил всичко. Тогава пеех в един хор, животът ми бе изпълнен с мечти...Художникът ме покани да позирам за лицето на Христос...“...
Стара като света е истината за доброто и злото, които всеки носи в себе си. Направен по божи образ и подобие човека, означава, че тези сили не са отделни, те са двете лица на един...Бог, човек, Богочовек... Маже би най- простичката, искрена и истинна Вяра и Любов е именно да обичаш създателя ,приемайки и двете му същности. Като дете, обичащо родителя си и в болестта му, помагайки му да я надвива и надживее, защото той е единствен и незаменим. Дете, носещо генетиката на родителя си... Дете, което трябва да намери Живата вода...
Димчо Спътника смени действителността по единствения възможен за него начин- помагайки на някой. Поправяйки комина на къщата на свои познати. Близките му, освен с мъката и болката от загубата, трябваше да се преборят и с общинскиге бюрокрации и абсурди, за да съхранят тялото му при това на брат му, от чиято смърт бяха минали повече от четирейсет години. Водел се по адрес в града, не можело...Ама те не искали ново място, в стар гроб, с минал санитарен период...Не можело.. Пребориха се. И на духовно ниво. Близките му благодариха на свещеника, че ще проведе службата и го разбраха, че бидейки подчинен на общината, няма да може да изпрати Спътника извън църквата. Благодариха му и че е възродил западналата селска църква, че я реставрира..И му разказаха какво самият Димчо е правил преди години за църквата... После, по време на службата ,свещеника спря , замълча и след няколко минути тишина каза, че.. голям грях е щял да стори, че някои правила и закони понякога трябва да се нарушават и ..че ще изкара службата си до край. При все мъката , процесията мина някак тържествуващо край общината, край която извиваше пътя за селското гробище. Малко преди него ,ято врабчета спря за миг дъха на всички , които го изпращаха. В стегната летяща група се завихряха танцувално над процесията и ненарушавайки единството си, спираха или в шпалир край пътя, или в близко дърво. И така до края, чирикайки весело и силно. Неземно и неописуемо. Сякаш братя- ангели го посрещаха...
Всеки човек живее със своя неизбежен Спътник. Магията е да успее да го познае, да го обикне и покори. И най- вече- да не си тръгне преди него.
Димчо не си отиде преди Спътника си.

***

От мястото, където седеше, Димчо виждаше като на длан селото си. Това бе последното място, което душата му бе избрала да поспре в четирейсетдневната си обиколка, преди да поеме небесния си път. А небето сияеше, светло и любящо като роден дом, пред който е опъната тънката нишка на простора, на който се вее ризата на Спътника. Бяла, бяла...