В разцвета на безсилието ми – пролет,
с унило слънце и треперещи цветя.
Студът ме драсна с острия си поглед
и ми остави белег от слана.
Оглеждам се за птиците предишни... 
Дали ще ги позная по гласа?
Навярно новата им песен вдишвам,
щом в мен покълва нова тишина.
Събуждат се черешата, лозата...
Боли ли ви цъфтежът, мои мили?
Да пея ли, когато ме боли душата,
ако на болката децата са красиви?
Небето пак поплака за Исус...
Така е повече от двайсет века.
Не намери думи и дела,
с които да го утеши човека.
Скъсана дъждовна броеница
бисери в тревата разпилява.
Сега се уча да закрилям птици...
И може би , небе да утешавам.
И да съм малка – капчица дъждовна,
търкулната в дълбоката трева,
сред всички бисери себеподобни,
препълнили очите на света.
Дано намери Бог по- здрав конец,
да ни наниже пак един до друг, да срича
молитвата си с вярата в човека
и светлата му орис да обича.

иначе, чудесна, нежна ..огърлица, мамо инди..
гушка, и не тъжи, бъди..себе си!

Изтрих коментара си защото ме догнуся да е четен от неконтролираната пошлост и мерзос.
Ти не си виновна.
Поздрави.

Не разблах много и не знам защо е нужно да се извиняваш, но си извинен.
Поздрав!

Това с охлюва не го разбрах, ама карай...Благодаря! Ами..аз едва себе си смогвам да бъда(каквото и да ми е себе си-то), ако трябва и друго да съм, съвсем ще оплескам нещата..:)
Радвам се ,че хареса и благодаря за добрите думи!
Поздрав!