Избяга времето
по хълма на мечтите.
В подножието му спирам
като пред прозрение..
Една след друга
късам от косите си
звезди,откраднати
през лунно затъмнение.
Отвързвам от очите
отражения
на влюбени слънца и на луни,
разкриващи безсънни откровения
и приказки,
в които ме боли.
От раменете ми
се смъква плащеницата
извезана от мамещи химери.
По себе си оставам
и съм никоя
преди в болезнен миг
да се намеря.
На рамото ми
плачат ветровете,
които се отказах да догоня.
Изтривам с длан
последната сълза
на цветето,
което е обречено
да помни.
Напипвам в мрака
спрялата си същност
и се завръщам
- сляпа от вина.
И чувствам как
отново ме прегръща
тиха,
благодатна
тишина.

По себе си оставам
и съм никоя
преди в болезнен миг
да се намеря.


И с ветрове, плачещи на рамото - хубаво! Намиране. Загубваме се, за да се намерим...Колко пъти!

...един ли, сто ли...:)) Докато се намираме, е добре...:))

Определено странно състояние е това...Себепотъване...Себенемаиране..Някак си, твърде ми е познато..почувствано и съпреживяно..Хах..Наистина...Намираш хубави думи за тея деликатни състояния...

Благодаря ти! Радвам се, че ти е харесал стиха! Това е един от стиховете, които са ми много скъпи. Наистина дълбоко изживяно. Радвам се, че разбра и съпреживя!:)
Поздрав!:)