Къщата я наследих от баба ми.Много е стара.Преди много години нейния дядо довел в тоя край семейството си,за да избягат от дифтерията,която върлувала тогава в родното му място и взела много жертви.Високо в планината е,а най-близкото село е на около десет километра.Баба ми ми е разказвала,че мястото е свещено.Заредено сякаш с космическа енергия.Наблизо имало езеро,за което древните предания говорят,че било вълшебно.В него звездите се отразявали,дори когато били скрити зад облаците,а водата му била целебна за очите-оправяла зрението.
Никой не беше стъпвал тук от години.Когато се пенсионирах,си прехвърлих пенсията в местната поща,взех малко багаж и дойдох да живея тук.Много разочарования ми поднесе живота.Така и не успях да понеса лъжата като даденост.Мога да приема и най-тежката истина,без да променя отношението си към някой,но и най-дребната лъжа променяше отношението ми завинаги.
Дъщеря ми и внуците отдавна живеят в чужбина,а преди три години при нея замина и сина ми.Получи стипендия и сега учи там.Не го очаквах от буйната му натура,но той ме изненада.Там са по-щастливи,отколкото тук,а щом те са щастливи,щастлива съм и аз.Но и не мога да живея за едното месечно обаждане по телефона и за чистосърдечното хипотетично,но недостатъчно:"Ще гледаме тая година да дойдем да те видим!"
Бях уморена.Бях уморена от всичко-включително и от самотата.Имах нужда от зелена съзерцателна тишина и спокойствието на отшелническия живот.Доколкото беше по силите ми,постегнах къщата,разработих си една скромна градинка,взех си няколко кокошки,а това,което не можех да произведа сама,си го набавях от магазина в селото.
Обикнах самотата.Не защото мразя хората - напротив!Прекалено много ги обичах.През всичките години живот сред тях,раздавах сърцето си,раздавах душата си и макар,че и много радостни моменти съм изживяла,ударите,които получих изчерпаха почти до капка съпротивителните ми сили.Оказа се,че обичайки всички останали,съм забравила да обичам себе си.Веднъж сама обезличила се,нямаше как да ме обичат другите.Нямаше кого да обичат.И се оказа,че в следствие на това,че не обичах себе си достатъчно,не съм обичала както трябва и другите.Не съм обичала както трябва и съпруга ми и той ме обичаше така,като аз се обичах-нескопосано.Когато се заобичах,започна да ме обича,дори повече отколкото имах нужда,но на мен вече не ми беше интересно.Сега съм спокойна,защото благодарение на моето "необичане",сега го обичат така,както искаше да го обичам аз.Поне него да не го мисля!Щастлив е,а това прави и мен щастлива и което е най-важното-свободна.Дойдох тук да намеря себе си и да се съхраня.Нямах намерение да взимам други хора,но когато видях Белязаната,веднага разбрах,че има нужда от помощ.Едната страна на лицето й беше скована от фациалис и окото й нервно примигваше.Огромен белег започваше от устните и свършваше при скулата.Мъжа й я оставил много отдавна,а преди коло година починал и сина й.Снаха й я изгонила и спеше в една тръба до реката.Взех я при мен и заживяхме двете.След известно време дойде и Особняка.Какво го е довело до къщата,незнам.Той не говори.И дума не произнася.Мълчаливо се съгласява,или упорито отстоява по своему това,за което смята,че е прав.Чувала съм го да говори на животните,но не показах,че знам.Просто влезе и заживя с нас,сякаш винаги е било така.Набавяше дърва за печката,носеше вода,пазаруваше,изобщо,справяше се добре с мъжката работа.С времето започнаха да идват различни хора със своите житейски драми,търсещи спокойствие и за да изплачат болката си.Някои си тръгваха след ден-два,други остоваха повече-докато постигнат вътрешното си равновесие и си тръгваха.
Мислех,че ще живея уединено,но бях заобиколена с хора повече от когато и да било.Но това не ми тежи,всички хора,посетили дома ми бяха чисти и нежни души,които не успяваха да се справят с агресията и житейския хаос,които трудно се възстановяваха след всяка житейска травма.Хората от селото започнаха да наричат къщата "Обител за нежни души".Но не с лошо чувство - дори ни обичаха .
Преди време дойде един художник от селото,който цял живот е рисувал църкви и манастири.Изяви желание да изрисува къщата безплатно.Не с религиозни рисунки,а с успокояващи сетивата картини.Не го питах защо го прави.Явно беше някаква вътрешна негова потребност.Рисуваше и други неща.Понякога излизаше в гората и се връщаше с някой пейзаж,или друго,което е събудило въображението му.Един ден излезе и когато се прибра,беше много развълнуван.
- Погледни!- каза и ми поднесе платното,което беше нарисувал.Наистина беше много талантлив.Беше нарисувал сърна.Имах чувството,че ще изскочи от платното-като истинска беше.
-Стоеше си на една поляна.Сякаш изобщо не ме усети,а гледаше към мен.Може да е била сляпа.Дали ослепяват сърните?...
Той говореше оживено,а аз се взирах в платното онемяла.
-Милостиви Боже!- едва успях да промълвя - Какво е това?
- Ами...сърна...- някак разочарован от възклицанието ми отвърна художника.
- Не...това!-обърнах към него платното.
В очите на сърната беше изобразено лицето на мъж.Наистина,някак загадъчно,но все пак ясно се виждаше.
-Странно...- не по-малко шокиран беше и той - Аз...аз просто рисувах това,което виждам...Вярно,бях въодушевен,но..Много странно...
Цяла вечер обсъждахме тази странна картина.Как се е получило,дали е някаква игра на светлосенки,дали си е мислил за някой ,който напомня за мъжа в очите на сърната в този момент...Предполагахме какво ли не,но така и не стигнахме до някакво логично обяснение.На другия ден излезе и се запъти пак към онази поляна.Искаше да види дали сърната е все още наблизо.След малко се върна запъхтян и взе Особняка със себе си.Не след дълго се появиха.Носеха я.Беше ранена в глезена.Куршума беше заседнал в костта и доста се потрудихме докато го извадим.Направихме й компрес и я превързахме.Беше много кротка сърна.Лежеше и се взираше някъде над нас.Художника каза,че е същата,а я сравнихме и с картината-наистина беше тя.Разгледахме очите й,но нямаше нищо необичайно в тях.От къде се беше появил този образ в тях на картината,беше пълна загадка.Постлахме й в плевнята,сложехме й вода и понеже наближаваше полунощ,решихме да легнем и ние.На другия ден първата ни работа беше да отидем да видим сърната.Но на одеалото,което бяхме постлали,личеше само вдлъбнатината от тялото й.Нея я нямаше.
- Явно си е тръгнала...- опитваше се да си обясни това художника- Те животните бързо се възстановяват...Ама много странна работа...Хм...
Тогава видях жената.Беше се свила в един от ъглите на плевнята.Много странни хора са минавали през нашата обител,но това,което ставаше,минаваше всякакви граници.Седеше си кротко,имаше леко отнесено изражение,а по устните й сякаш танцуваше много лека,едва доловима усмивка.Попитах я коя е,от къде идва,но нищо не казваше.Просто седеше и си мълчеше.Прегърнах я през раменете и я поведох към къщи.Беше с дълга рокля-като роба,чиста,сякаш не е катерила планината,а се е появила от нищото.Нямаше видими наранявания,нямаше измъчен,или нещастен вид.Напротив-сякаш знаеще нещо,което другите не знаят.Почти целия ден изкара на пейката под стария дъб.Не реагираше на опитите ми да я заговоря,за това реших да не я закачам.Каквото и да беше преживяла,явно бе намерила начин да го преодолее и се нуждаеше от спокойствие.Хапна главно плодове и си легна рано.На другия ден направи същото-седна на пейката и зарея поглед някъде,където аз явно не можех да видя.
-Странна жена- каза художника-От къде ли се взе?Вероятно,като е влязла в плевнята,е подплашила сърната и тя е избягала.Чудна работа!Но е красива...Ще взема да я нарисувам.
Седна край нея и започна да я рисува,а тя сякаш изобщо не го забелязваше-Рисува до късно и остави картината на пейката да изсъхне.На сутринта мълчаливо ми поднесе платното.Имах чувството,че сърцето ми се опитва да излезе от някъде,но не намирайки от къде,се блъскаше навсякъде в мен.В очите на жената беше изобразено лицето на мъж.Същия като този в очите на сърната.Без да се замисля,хукнах при нея.Тя все така седеше мълчаливо под дървото.Повдигнах леко края на роклята ,за да видя глезена й.Имаше белег.Като от куршум.
Не можехме да си обясниме нищо.Беше извън представите ни за реалност.
-Това е абсурдно!-говореше художника - Нереално е...И кой ли е този в очите им?Ако беше ловец,щеше да вземе сърната...Който и да е,явно не го е направил съзнателно..Може дори да не е разбрал..
Както и да го мислехме,обяснение нямаше.От тогава всичко за отшелническия ни живот се промени.През известно време художника и Особняка носех в къщи ранени сърни,които на другия ден изчезваха,а вместо тях,се появяваше някоя жена.Художника рисуваше и историята се повтаряше.Винаги в очите на сърните и на жените се появяваше лицето на мъж.Лицата винаги бяха различни- с волеви изражения,с деликатни скули,с чувствени устни,със свъсени вежди,красиви и не толкова красиви...Различни.
Превързвахме глезените им,оставаха известно време и после си тръгваха.Тръгваха си като преродени.Не си спомняха нищо за това раняване,но изглеждаха пречистени и спокойни.Нямаше да разберем нищо за този феномен,ако не се бе появила една жена,която помнеше някои неща и повдигна завесата.Звучеше невероятно.Като легенда.Имало такива жени - с много фина настройка на сетивата,много нежни и чувствителни.Наричали ги Бягащи сърни.Били като олицетворение на любовта,която все бяга и бягайки,застига.Така и те все бягали и търсели онази единствената и истински чиста любов.В очите им с раждането бил запечатан образът на тази любов,а и техния образ бил запечатан в очите на мъжа.Имало сама два начина да спрат да бягат и да съблекат сърната от себе си.В мига,в който срещнели мъжа от очите си и откриели себе си в неговите,техния бяг спирал.Достигали любовта.Имало такива,които цял живот бягали и все се разминавали и не стигали до него.Те си оставали сърни.Ако срещнели такъв,който не бил в техните очи,но те се окажели в неговите,също оставали сърни и техният бяг продължавал.Но ако срещнели мъжа от очите си,но в неговите се окажел образът на друга жена,тогава техният бяг спирал .Но никога не достигали любовта.
Странна и фантастична история.Направо невероятна.Беше ми малко мъчно за тези жени,че наивно вярват в това.А истината периодично лежеше простреляна в краката ми.Не любовта,а куршумите спираха бягащите сърни.Но макар и болезнен,това също бе начин да се спре безсмисления им бяг.
Една вечер бяхме седнали на пейката и се наслаждавахме на спокойната,колоритна и топла есенна вечер.Особняка се отправи все така мълчалив към къщата и се върна с някакъв предемет.Беше малка картина.Подаде ми я безмълвно.Беше портрет.Неговия портрет.Може би,значително по-млад,но беше той.А в очите му ясно бе отразено лицето на жена...Моето лице...Сърцето ми се беше качило в гърлото и не можех дума да обеля.Беше наистина невероятно!Та аз...не го познавах.Нямах спомен да съм го виждала...Може би имаше нещо едва доловимо,но по-скоро можеше да ми прилича на някой...Не...нищо ни со спомнях.
Художника не беше на себе си.Кълнеше се,че той никога не е правил портрет на особняка.Той самия,все така мълчеше.Единствено една лека усмивка,която преди я нямаше,леко танцуваше по устните му.
Тази вечер отказах да ме рисува.Бях много объркана,мислите ми се сменяха една през друга,без да достигнат някаква завършена форма.На другия ден ми направи портрет.Когато боите изсъхнаха, и се осмелих да погледна платното,той беше там.Образа на Особняка беше в очите ми.
Не можех дума да произнеса.Не можех и да мисля.Опипах нервно белега на глезена си.Нямах спомен за него,но все мислех,че е от една катастрофа,която претърпях преди време.Заразглеждах го.Наистина приличаше на белег от куршум...

и особено докато четях постинга. От него се излъчва спокойствие и тишина, нещо което кара човек да се замисли, от какво бяга и за какво бяга, и бягайки ще открие ли любовта. Благодаря за удоволствието от прочетеното. Дори го четох на внука ми. Той просто ме попита какво чета, и когато му казах - за една ранена сърничка, той изяви желание и аз му го прочетох.
Още един път благодаря.

пленителен разказ!!!

Благодаря ти за топлите думи!:) Никой не знае къде спира неговият бяг... Само се надяваме...
Топлина и спокойствие ти желая!:)

Благодаря ти! Зарадва ме...:)

браво браво.

Радвам се, че го публикува и тук.
Заслужава си. Много чувства са изписали този приказен разказ.

Прекрасен разказ!

Разказваш невероятно! Успя да ме отнесеш в друг свят и докато четях почти нищо не бе в състояние да ме върне в реалността...!

Поздрави! :)

Благодаря ти!:)

Това е най- вдъхновеният ми разказ. Първата ми цяла рожбичка в проза:)
Благодаря ти!:)

Благодаря ти!

Благодаря ти!:) Радвам се, че ти харесва! Нереалните светове са ми любимо място:)

Отначало ми се видя супер дълго и дори ме мързеше да го прочета до край. Обаче го прочетох и...наистина ми хареса. Може би в живота на всеки от нас има по един "особняк", който ние просто не забелязваме, загледани с излишна патос и устрем напред към хоризонта на "Великата Любов"...

Благодаря, че прочете! И за отзива!:)
А за последното изречение си абсолютно прав! Обикновено винаги е така.
Поздрав!:)

Нямам думи! Благодаря от все сърце!
Сн.Христова