Препускат хоризонтно белите коне.
По гривите им - пълнолуния изплакани
огряват смътни, непонятни светове
под плътните артерии на мрака.
Отеква глухо лудият им бяг,
изгубва се в несбъднати вселени,
зад тях остава крехкият ни свят,
от който свръхутробно са родени.
Препускат белите коне - мечти,
по хълбоците им копнежите пулсират.
Едни в умора падат и сами,
а други - за отмора ги убиват.
И само силните - с най- тъмна, буйна кръв,
с небесен знак на белите чела,
надбягват времето и някой ден пристъпват
завърнати пред нашата врата.
В зениците - най- дългият им път
с най- едрите си камъни блести.
В ръцете ни юздите им сълзят -
най- трудния - следсбъднат, предстои.
Препускат белите коне - мечти
и всяка оцеляла, е звезда открита.
В сърцата ни поне една блести
сред белези от хиляди копита.