С подгъната пета, във коридора,
с разнищени шевица и помпон,
светът ми е едни и същи хора
и свършва с парапета на балкона.
Понякога подавам нос от там-
отвела милостивата цигара...
Отвън е онзи свят, във който мен ме няма
- забързан, шумен и светлинно шарен.
След ден, във който всичко е познато
( най- много с кучето да поиграя...)
велурено се сгушвам под кревата
и тайничко, заспивайки, мечтая...
Да бях обувка със високо токче-
паркетите да лющя с вихрен валс,
настъпвана дискретно от " Версаче" ,
свенливо да флиртуваме под масата...
Или да бях удобна, връзваща се с връзки,
да гоня рейсове, трамваи и тролеи,
делово към офиси да бързам
и в кафенета с други връзващи се де се смея...
Защо пък да не бях и маратонка-
да се лутам из планинските дъбрави...
Вълнуващ бил светът навънка-
така във обущарника разправят...
И аз ги слушам с жаден интерес.
До дън- подметка разказите им обичам!
И благодарно, гледам да се скривам често,
та по килима контрабандно да притичват.