Честито да е Детето не само днес!:)



Разхождайки се в един от ония лъскави и наблъскани с всевъзможни мечти и желания детски магазини, в които всичко е : "...Йеее...суперско!....Ауу...виж като натиснеш това копче какво прави!....Мммм...точно това искам, ама и оноваааа... " И докато се опитвах да намотая около съвсем не безкрайната във възможностите си вълшебна пръчица удовлетвореният и щастлив израз на сина си- като захарен памук, се сетих, че предният ден, в автобуса срещу себе си, видях това постижение в два чифта детски очи... Някъде, две " невежи" циганки, го бяха постигнали...
На седалката срещу мен седяха две циганчета. Едното, с пълни, силно мургави бузки и с очи като големи, черни череши, които сякаш вятър полюшва- живи и обгръщащи с интерес света, а другото- слабичко, фино, с пъстри очи и осеян с лунички нос. Коленцата им под късите панталони бяха мърляви и къде ли не завряни, а лицата им- и най- вече- брадичките, носеха свободните графики на някакъв лепкав, но сигурно много вкусен сок... Толкова чисти лица сякаш скоро не бях виждала! Говореха си на контузен български някакви съвсем детски неща и се смееха щастливо. Държаха в ръце еднакви, простички, дребни играчки и обсъждаха как ще играят заедно с тях, какво ще направи единият, какво другият... Държаха тези толкова прости играчки като безценни съкровища. Не можах да разбера името на черешоокото момче, но някак не ме изненада името на другото, когато първото се обърна към него... Може би защото я има тази традиция при циганите- така да кръщават децата си, незнам...
- Когато имам два лева, ще си купя онова...Видя ли го?... - попита ченоокото - ... Исусе...Ти утре ще имаш ли пари?
- Незнам... Сигурно... - отвърна безгрижно окъсаният Исус, продължавайки да се вглежда с любов в малкото си пластмасово съкровище.
Имах чувството, че разгръщам някакво архивно издание от преди много години, в което на един по- различен език се разказва за Детството и щастието в него... Зад витрините на очите им виждах кристалните стъкленици, съдържащи Тайната... Те самите може и да не знаят, че я носят, незнам...
Когато все пак трябваше да сляза, забравих да стискам предпазливо чантата до себе си- както обикновено се прави при разминаване с цигани... Но на спирката установих, че нещо ми липсва... Незнам какво... Нещо, което не можах да им открадна... Нещо, с което могат да бъдат нахранени много " гладни" деца! Защото всяко дете трябва да се " храни" правилно, за да...не расте накриво. Мислено се помолих Черешоокият и малкият Исус да запазят съкровището си и да заразяват с чистата му бактерия всеки...
До някъде ме успокоява това, че всъщност инфлация за детското щастие няма. Стандарта се поддържа със собствени ресурси, необложени с мита, данъци и такси. Трябва просто да умеем да ги извличаме от себе си. За да е видимо щастието в очите им, трябва да помагаме на Твореца да пази децата!

Стегнат и наситен текст, с много препратки - много хубав. Често си "пазим чантите" от невинността. Поздрави!

На мен ми се струва слаб текст, да изрази усещането от съприкосновението с щастието на Исус и приятеля му!
Радвам се, че се отби и поспря и благодаря!:)
Сърдечен поздрав!