Аза и Его са мили, но много вироглави деца.
Любимите изречения на Аза бяха тези, които започват с „ Аз „ - „ Аз мисля... „ , „ Аз трябва...” , „ Аз искам...”, „ Аз мога...” , „Аз ще...” и прочие...
Его пък мяташе насам- натам щръкнал перчем и притежаваше погледа на някой, който сякаш жевее на най- горния етаж на света, и с всеразбиращо и всеопрощаващо снизхождение се взира от терасата си в просторите на долните етажи. Изключително стриктно пазеше личното си пространство и неприкосновеността си.
Аза и Его винаги вървяха хванати за ръка, подскачаха си весело и дори да се изпречеше препятствие на пътя им и някой от тях се спънеше, другият тутакси успяваше да се отзове и да го изправи на крака. Чуваха отстрани, че добре е с тях да е и Смирението, но не обръщаха особено внимание на това. Не го познаваха, но и не горяха от желание да го познават.
„ Аз не смятам, че ми е необходимо. „ – казваше Аза.
„ Дори подозирам, че е много досадно.- съгласяваше се Его- И несправедливо спрямо мен.”
Друг път се замисляха, че може би наистина добре би било да познават Смирението, оглеждаха се за него, търсеха го, но все им убягваха следите му. До Един ден.
Аза седеше с подвити крака на леглото и замислено опипваше с език разбитата си, подута уста. Беше солена. Като лицето й. Лилавото петно в свивката на лакътя й танцуваше пред очите й като малка, лилава пеперуда. Затвори очи и от вътрешната им страна отново се появи широкият ореол на скенера- като диадема , приглаждаща щръкнали перчеми...Щрак- щрак- наляво, щрак-щрак- надясно- катофотоапаратът на папарак- детектив, който обещава да предостави снимков материал къде е било Съзнанието, докато го е нямало.
Вече знаеше със сигурност, че изобщо не беше „желязна”, както мислеха другите за нея и както дори тя бе въобразила за себе си. Железни бяха само юмруците на живота. Това – нейното , беше просто гланц, боя, може би, под която беше съвсем обикновена, мека, чуплива глина. Желязо, скрито под нежни, бели пера, спрямо мека глина под боя, наподобяваща желязо...
До нея Его спеше. Дълбоко и потреперващо, с ожулените си колене и клюмнал по възглавницата перчем.
„ Аз съм една тъжна и мека, нащърбена глинена ваза, - мислеше си Аза- с едно спящо, с ожулени колене и клюмнал перчем Его, проснато до себе си...”
Тежестта му образуваше почти красиви бели вълни по чаршафите. Бели чаршафи, щамповани с абревиатурата на болницата и отделението, върху удобно и меко легло с повдигателен механизъм и колелца, което при нужда би могло да бъде откарано където е необходимо. В ъгъла грациозно извисяваше ръст стойка, която услужливо предлагаше склонените си китки- да подържат така необходимите за подновяване и наторяване на глинената консистенция банки. Висок прозорец позволяваше на неувереното в себе си слънце да докосне някои кътчета на стаята- прозорец, зад който започваше светът на неолющените, ненащърбените, неразбитите и неклюмналите. До прозореца, на покрит с чаршаф шкаф се мъдреше огромен, отхвърлен телевизор, със залепена до тъмното си тяло тарифа на почасовата си служба.
Точно когато Аза понечи да оформи в главата си поредната мисъл започваща с „ аз” , вратата се отвори и почти едновременно на другите две легла бяха настанени две бебенца. На три и на четири месеца. Мебелировката бе обогатена и с малък, зелен уред за инфузия, към който прикрепената дебела спринцовка по тънка тръбичка вливаше здраве в бебешките вени.
„Пиу-пиу- пиу...” – записука на собствения си език малкият зелен уред за инфузия, когато течността привърши. От внезапният и остър звук вцепенената мисъл на Аза подскочи и цопна в разширените от тревога и страх очи на майките. Тъмни и дълбоки като кладенци очи, в които проблясъци образуваха единствено ритмичните повдигания на бебешките вени. Топла, мека топчица глина, чиито трептящи жилки образуват блясъци в очите. И им придават смисъл.
Аза се втренчи в стената пред себе си. Голяма стена, облепена с лъскави зелени плочки до горния край на вратата... Една, две, три, четири...четиристотин и деветдесет лъскави, зелени плочки. В средата на стената беше залепена детска рисунка, направена на блоков лист, с цветни моливи- тясна , каменна пътечка, отвеждаща до вратите на храм. От двете страни на храма също се спускаха каменни пътечки- нещо като „ Всички пътища водят до Вярата” . Отстрани, високи дървета хвърляха сянка над голяма, удобна пейка. Прозорците на храма бяха оцветени с жълт молив- сякаш вътре светеше. Мека, уютна светлина...
Аза помъкна след себе си сънливото Его и...прескочи в рисунката. Камъните по пътечката бяха гладки и топли под ходилата й, а дърветата развяваха леката пелерина на някакъв бриз. Аза натисна дръжката на вратата на храма и тя скръцна: „ скрръъъц...”- като вратата на стаята, през която лекарят внася резултатите от изследванията, на сутрешната визитация.
И тогава го видя. Като избягало от вкъщи дете, там кротко и мълчаливо стоеше Смирението. Беше се скрило в една детска рисунка, закачена на стената на болнична стая.
Когато отново преминаха през онази врата, зад която започва шумният свят на неразбитите, ненащърбените, неолющените и неклюмналите, Аза и Его пристъпваха леко и тихо- като по кръгли, топли камъни, наредени в пътечка до храм от детска рисунка; като плаха,облекчена и благодарна въздишка след сутрешна визитация...
Аза си бе разменила със Смирение думички- както се разменят салфетки, картички и календарчета. Тя му беше оставила своите любими „ аз” , „ искам” , „ трябва” и „ мога” , а в замяна беше получила неговите: „ ние” , „ те” , „ моля” и „ дано” . Както и очилата му, на чиято вътрешна страна пишеше : „ Внимание! Чупливо! „ . Внимание! Чуплива Аза, чупливо Его,чупливи превозни средства, чупливи сгради, чупливи хора, чупливо сърце, чупливо небе...чуплив свят..
А всъщност Смирение обитава и красиво е и в капката роса по розовия храст пред дома. Само, за да се усети и погали дъха му,за по- добра оптика, добре е да се стъпва
не в ритъм „тъгъдък- тъгъдък” , а в „ стъп- пристЪп”, на пръсти.
Поздрав и на теб!:)
Благодаря!:)
Сърдечен поздрав!:)
