Как се прави фестивал на изкуствата... Като начало, необходим е поне един човек, в чиито ум и сърце гори вечният огън на любовта към изкуството като цяло. Постепенно, по силата на привличането, към него се присъединяват и други, които носят този огън. А това е определено движеща сила. После се раждат идеите, а всяка щура идея, ако перифразирам Кестнер, се размножава с клетъчно делене - ядрото на идеята се дели и се получават нови идеи. И така, създадена на този природен принцип група от петима приятели (Георги, Петър (познат в сайта ни като П.П.П.,от едно участие в „Неделно буриме” на marta (http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=106943) ), Цецо, Васил и единия Иво (regulus) ), състуденти и съмишленици вече пет години реализира един своеобразен фестивал на икуствата. С подръчен талант - свой и на други прикрепващи се участници, с налични произведения на изкуството - приложно, изобразително, фотография, музика, поезия... И най-вече - с много въображение и ентусиазъм. Обикновено в по-тесен кръг е реализиран фестивалът, но от миналата година създателите му решават да поразширят формата на това риалити и канят за участие повече хора. Моя милост (pc_indi) сега ще участва със стихчета. Други участващи „колеги” от нашия сайт са: Ангел (seal11) - стихотворения, Дора (marta ) -стихотворения и приложни изкуства, Жени (Placebo) - стихотворения и картини, единия Иво (regulus) - стихотворения и музика и Радо (daro) - стихотворения и картини.
В последствие реших да замъкна на изложението две-три свои картини и няколко изрисувани бутилки. Смелостта да се излагам така пространно и художествено бе оправдана от благосклонното одобрение на завеждащия художественият раздел - Васко, както и от изричното Регулативно уверение, че събитието няма конкурсен характер, нито нафукан или излишно лъскав и изискан облик, а е една своеобразна сбирка на приятели и съмишленици, споделящи арт-творбите си непретенциозно и непринудено. Анонсът и поканата са представени от рано във форума, има достатъчно време човек да имплантира събитието в плановете си и да се подготви как и с какво точно ще се излага...
Умувах известно време дали да водя дете с мен, но разбрах, че и деца водят се обикновено и те дори не скучаят. Защото ако едно дете скучае на дадено място, твърде възможно е в някакъв момент присъстващите възрастни да забравят защо са там. :) И така, след съставяне и запознаване с акцентите в устава за водене деца на фестивал, реших смело да водя и голямо, и малко такова - съответно Рони и Алекс. Датата на фестивала бе определена като 8 –ми септември, но добре беше още на седми нещата да се подредят и видят как ще бъдат позиционирани. Домакин е един от организаторите –Георги. Той и семейството му предоставят като място за фестивала обширния си двор в китното килифаревско селце Габровци.
Времето беше дошло, софийската ни група сформирана и организирана как ще пътуваме - аз, малкият индианец (Алекс), Ели (дъщерята на Жени) и Яна (приятелка на Жени и Силвия) ще пътуваме с колата на Силвия (приятелка на Жени, която също ще представя картините си). А Жени, сина й (Ники) и моята дъщеря (Рони) ще пътуват с автобус до Пловдив, от където ще потеглят заедно с Радо. Картините на Жени, заедно с моите и бутилките ми са при нас, в колата на Силвето. С времето стихчетата, с които ще присъствам бяха останали на по-задна мисъл и целият ми творчески ентусиазъм, вдъхновение и вълнение се бяха съсредоточили около трите картини и бутилките, които бяха набъбнали до петнайсет на брой и заемаха сериозно място в багажника. На всичко отгоре трябваше да им се внимава, за да ги опазим здрави. Силвето също носеше своите картини, които въпреки внушителния си брой, бяха с еднакъв размер обаче – А5 и поради това , прилежно подредени в класьори. Така е и защото Силвето е изключително подреден и организиран представител на зодия Дева. Всичко, до детайл беше изпипано и подредено. Включително и музиката, която ще слушаме по време на път - подобно на Джак Никълсън в „Колкото – толкова”: „За разчупване на леда”, „за отпускане”, „за настроение” и т.н. :)
Силвето е висока и внушителна усмихната брюнетка с тембър нещо средно между Джоко Росич и Бони Тейлър, с маниер и жест на стилна и класна Дама, интелигентна и артистична, която освен всичко шофира чудесно. Колата й е малко сребристо „Пежо”, наречено на галено Пешо, с което Силвето има метафизични отношения, говори и се разбира чудесно, и всеки запознал се с него подхожда по този начин. Пешо е малък, но с широко сърце и успява да ни поеме с всички багажи и суетни. Вози ни кавалерски грижовно, меко и деликатно към изобилието от изкуство в багажника. След като взехме Ели, минахме да вземем и Яна, която за моя изненада и сподавен ужас се оказа с две патерици и неподвижен, стегнат в ластичен бинт болезнен крак с неустановена напълно диагноза. С една семпла раница а ла „джапанките в сака и билет за влака”, и с широка като екватора усмивка. Моментният ми чудеж за това къде е тръгнала тази жена и какво да я правим, няма ли да затруднява мобилността ни, бързо се разтвори в черешовия аромат от цигарите на Силвето, защото Яна се оказа очарователна, остроумна, забавна, добре организирана, стегната и прибрана в моментното си затруднение, и изобщо, съвършено се вписа в цялостния организъм на групата ни. Сподели, че от много години не се е отделяла от семейството си, от прекрасния си съпруг и три деца, и че сега, когато се озовала с двете патерици, й се видяло крайно време да си подари едно малко, лично бягство. Прогнозите й се оправдаха и не закъсняха телефонните наставления как да сготвят в къщи пилешка супа: „Измивате добре трупа, нарязвате го...” и т.н.
И така, пътувахме в атмосфера на шеги, приятни разговори и на фона на прекрасна музика - индианска, ирландска, класическата китара на Амрик и всякаква подобна, без текст, само музика, завръзваща всички нишки на душата на малки, ефирно трептящи фльонгички. Дори трудно седящото ми на едно място дете бе омиротворено и кротко. Периодично се чувахме с Жени и Рони - да видим кой до къде е стигнал, понеже минавахме по различни маршрути - ние по магистрала „Хемус”, а те през Хаинбоаз.
Аз съм преобладаващо статичен и неподместващ се от София човек, не пътувам често, не мога да шофирам и поради това дисциплинирано спазвам етиката на добрия куфар. Радвам се на природните красоти с детински възторг и напълно се доверявам на водача, дори да ме отведе до планетата на маймуните. Но Силвето е опитен шофьор, знае къде отива и как да стигне дори до някъде, където не е била.
Почвните дни бяха от 6-ти до 9-ти, затова тръгнахме още на 6-ти сутринта. Организаторите също - те щяха да отседнат в Габровци, където и преди са отсядали, но там нямаше достатъчно места за повече гости, затова беше добре да намерим нещо наблизо до селото. Първоначалната идея да отседнем в Килифаревския манастир отпадна, понеже тогава имаше празник – „малка Богородицаи” – и стаите бяха запазени за поклонници. И без друго пре-шумна бе групата ни и наистина мястото не е подходящо. От първо търсене в нета обаче, попаднах на „Спасовата къща” - къща за гости в Килифарево, което е на пет километра от Габровци и на десет минути път с кола. Когато едно събитие е Благословено, всичко съпътстващо го се разрешава по най-добрия начин. Собственикът на къщата е приятно младо момче, с което един месец по-рано уговорихме резервацията на разумна и устройваща ни цена. Единствената му молба беше на девети да освободим къщата преди обяд или да останем бонус до десети, за да ни изпрати и заключи, защото на девети имаше важен ангажимент - трябваше да присъства на собствената си сватба. :)
Тръгвайки, се разбрахме да ни чака във Велико Търново, откъдето ще ни съпроводи до Килифарево. Една от туристическите ми мечти беше да отида не до Хаваите, Малдивите и прочие, а до... Велико Търново. Просто не бях ходила никога. И сбъдната най-сетне, поглъщах жадно с поглед периферията му, отправяйки се към Килифарево, с идеята да успеем все пак в тези четири дни да идем и по-добре да разгледам.
„Спасовата къща” (за срам така и не разбрах защо така се казва и кой е Спас,но спасение ни беше за отсядане,определено!) се намира в центъра на малкото градче Килифарево - цветно триетажно петно на фона на преобладаващо сивите къщи, подредени около малко площадче. (http://spasovhouse.com) Изобщо, къща Бон-бон! Собственикът ни разведе навсякъде и каза , че е отклонил всякакви други посещения и предоставя къщата изцяло на нашата група. Довери ни се (напълно основателно), като ни даде ключовете и ни остави сами, пожела ни да си изкараме весело, да ни е удобно и приятно, и си тръгна за Търново да си стяга сватбата.
Настанихме багажа си и понеже беше вече време да хапнем, решихме да направим това някъде навън. Килифарево е малък град и няма много места където това да стане, хората се хранят в къщи. След няколко запитвания къде може да обядваме, местните, макар и видимо озадачени, ни насочиха към нещо като малка кръчмичка. Кухнята не беше много лоша, макар и чушките в миш-маша ми да се оказаха от туршия, а хапките пилешки на малкия индианец пристигнаха едва когато всички се бяхме нахранили. Вероятно защото на въпроса на момичето дали да са „нормални”, отвърна: „Ако има ненормални, предпочитам да са ненормални.” Приятната изненада беше в цените - като в магазин, което за заведение си е направо евтино! След приятния обяд се прибрахме да се освежим и да отморим малко.
Понеже беше 6-ти септември - Съединението на България, разбрахме, че ще има светлинно шоу във Велико Търново и много ми се искаше да го видя. Повечето обаче го бяха гледали преди и предпочетоха да се насладят максимално на ваните, солите и прочие, та в крайна сметка тръгнахме аз, Жени, Радо и двете ми индианчета във все по-сгъстяващия се мрак. Точно този маршрут обаче - Килифарево - Велико Търново, особено вечер, беше нов и за Радо, та малко се объркахме и изгубихме за разкош. Но какво е едно пътуване без очарованието на изгубването?! :) Така и на малкия ми индианец, който се беше залепил за ухото на търпеливия и кротък Радо и не спираше да бърбори и дава съвети, му излезе име „Радарът” и „Радио Ереван”. :) След периферното ми минаване през града, това беше първото ми навлизане в Търново и се опитвах с помощта на вечерното осветление да добия представа. Тъмнината усложни отново ориентацията, та се залутахме из тесните улички в търсене на заветното площадче, от което се наблюдава най-добре шоуто. Площадчето не намерихме, но вече в началните минути на представлението спряхме на едно удобно място в центъра. За късмет Радо попадна на сговорчив служител на хотел „Янтра”, който ни приюти на остъклената тераса на партера, откъдето се виждаше перфектно. Имаше събрани още хора. Една симпатична рускиня, която беше седнала до разтворения прозорец направи място на сина ми да се настани до нея. Беше наистина много красиво! Цветни светлини в различни интервали и посоки огряваха величествения хълм на фона на тиха музика... „От кога се е мила моя майнольо зора зазорила...” и други. И разбира се, на фона на перпетууммобилната уста на сина ми: „Ехаа! Много е яко!” И един покачен на раменете на баща си малък бек вокал отзад:
- Много е яко!
- Като 3D е!!!
- Тате, той каза, че е като 3Dеее!
- Йеее! Това все едно са сенките на войниците!..
- Тате, той каза, че това са сенките на войниците... Това сенките на войниците ли са, тате?..
.........
Наистина докосващо сърцето и вълнуващо е това светлинно съприкосновение на историята със съвремието!
Когато свърши, вече минаваше десет вечерта, затова тръгнахме, като по пътя се отбихме в един денонощен супермаркет, напазарувахме обилно и по вече познатия и многократно проверен маршрут, с включен на макс Радар „Радио Ереван”, се прибрахме. Съквартирантите бяха сглобили масите и столовете на терасата и вече вечеряли, приятно разпускаха. Жени и Радо приготвиха и за нас вечеря, и се присъединихме и ние. То всъщност в кухнята свещенодействаха главно Силвето, Жени, Радо и Ники, но се стараех да компенсирам със сервиране, отсервиране и миене на съдовете. :)
Терасата се осветяваше само от два-три фенера монтирани на стената на къщата, но топлото септемврийско небе беше разгърнало щедрата си звездна карта, та в приятни и весели разговори откарахме до малки нощни часове.
Бяхме се уговорили с организаторите на седми около обяд да занесем нещата си на местопредставлението, да избере всеки своето кътче и да обмислим как да ги подредим. Сутринта се събрахме на терасата на по кафе, а Силвето ни направи разкошни милинки - нейна рецепта и облегната в стола си, подръпвайки от тънката си черешова цигара, с блажена усмивка и любов ни наблюдаваше как унищожаваме с апетит произведението й.
Понеже не беше необходимо да ходим всички този ден в Габровци, тръгнахме аз, Жени и Радо. Силвето, Яна и Ели бяха ходили до Килифаревския манастир и се присъединиха после към нас.
Габровци е малко, китно село, сгушено в килифаревската планина, с високи дувари, тесни улици и стари къщи, много от които прикрити зад увивни храсти и растения - явно прикриващи тъгата си по рядко или никак идващите стопани. Къщи, каквито поетите възпяват в стиховете си- (http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=45028 )
За улеснение на участници и гости единият Иво се беше погрижил да постави указателни стрелки на стратегически места - кметвството, стълбове, огради, на един кладенец... Като във Fort Boyard. :) Така стигнахме до малка, дървена портичка, от която стръмно и възходящо започва дворът. С малко помощ и нашият очарователен талисман и патрон Яна преодоля стръмнината с нас и посрещнати и придружени от единия Иво и Стела - малката му асистентка в разлепването на указателни стрелки, се запознахме с хора и обстановка.
Нещо повече от любов към изкуството и широко сърце са необходими, за да предоставиш дома си за такъв проект и прекрасното семейство на Георги явно го притежава. Тази година събитието носи името Арт форум „В мрежите”.
Материалният израз на това име е и в поставените на различни места телени мрежи, върху които ще бъдат прикрепени произведенията. В двора има много дървета, които в случая са най-красивите и животворни асистенти, помагащи на мрежите да уловят цветните пеперуди на изкуството. Домакините и организаторите бяха поставили на много места в двора и допълнителни арт инсталации...
Пред къщата на широка циментова площадка бяха подредени музикалните инструменти и микрофоните, и момчетата - Петър, Цецо, другият Иво, Динко, Георги, единият Иво и Васил- дори загряваха, заедно с единствената жена-музикант - Валя. На подходяща стойка бе разгърната папката, съдържаща текстовете и партитурите. По всяка вероятност случайно, но определено оригинално и остроумно избрана папка - стара, червена, юридическа, на която пише: „Наказателно дело”. :)
Предоставиха ни свободата да си изберем местата, където на следващия ден да си изложим нещата и групата ни дружно и компактно се задвижи - всеки избра свое местенце и всички обсъждахме избора си и участвахме с идеи един за друг.
След като се ориентирахме добре в обстановката и набелязахме как ще стоят произведенията ни, побъбрихме за това-онова и се уговорихме на следващия ден да идем към 14:00 часа, за да успеем да наредим нещата и всичко да е готово в 17:00 часа, който час бе обявен за начало и се очакваше тогава да дойдат гостите на събитието.
На връщане към къщата с Жени си направихме кратка фото-сесия в Килифарево и минахме да напазаруваме. В градчето има много приятен и чист плувен комплекс и моите деца през цялото време, целия ден кажи-речи, са били там. На връщане от Габровци Радо, а след пазара и Жени, се присъединиха към тях, а останалите си отмаряхме по стаите. Аз лично, в тихата компания на Шърли Маклейн и „Камино”-то й.
Привечер Силвето отново ни направи милинки, приготвихме си и други неща и заседнахме до малки часове в обсъждания за следващия ден и на сладки приказки.
Радо е много скромен, фин и талантлив човек. Той също рисува, но освен със стихове, явно нямаше намерение с рисунки да участва. След като ни показа обаче няколко, които по случайност бяха в колата му, дружно и непреклонно го убедихме да покаже акварелите си и да ги подреди с такова старание и ентусиазъм, каквито влагаше за нещата на другите.
На 8-ми сутринта - хубав, празничен ден - Богородица, а и денят на фестивала, се събрахме на кафе на терасата. Днес сутринта трябваше да дойде и Дора със семейството си, но след като се чухме по телефона, разбрахме, че няма да успеят по-рано и направо в Габровци ще пристигнат.
Понеже една част от групата ни вече беше посетила манастира предния ден, аз, Жени, Радо, Ники, Вероника (т.нар. Рони) и Алекс тръгнахме по-рано, за да минем и от там. Времето беше топло и слънчево, и обещаваше да е такова целия ден. Най- красивото циганско лято! :)
Килифаревският манастир е малко, свято местенце, сгушено в планината. Всеки манастир е като... пулс на Вярата, който можеш да усетиш на различни места в тялото на земята, както в китките, на врата, над сърцето... Мисля си, че в Килифаревския манастир се усеща пулсът в сърдечната област на България. В двора, сред ниските постройки на обителта е еднокорабният храм „Св. Димитър”, построен от Уста Колю Фичето през 1842 г. Запалихме свещички и постояхме за кратко в тишината, пийнахме вода от чешмичката и излязохме за кратка разходка по моста над живописната Белица.
Прекрасно място, което носи истинска благодат и спокойствие в душата и каквото и да кажа, не бих могла така добре и кратко да се изразя, като децата от ОУ „Неофит Рилски” в града:
Свети Теодосий Търновски
тук е живял -
Килифаревският манастир
той е създал.
С високи бойни кули, отдалеч
храмът прохода е пазел,
сиреч столицата охранявал.
Книжовната школа, Търновска
наречена,
на гибел е била обречена.
Култура манастирът е създавал,
създавал и съхранявал.
Подпален, опожарен, изоставен,
но нивга няма да е той забравен.
Милен Пламенов, 13 год.
и...
ИЗПОВЕД В МАНАСТИРА
Килифаревският хубав манастир,
първа Търновска книжовна школа.
Няма даже днес и жив пастир,
а всеки пие свойта ктла
в Килифарево на сянка,
в Килифарево при Ганка.
А манастирът се руши,
понеже хората нямат уши
да чуят отчаяния вик.
Да помогне всеки човек,
както е било в 14-ти век.
Да се прекръсти и да каже:
„Опази ме, Боже -
мене грешната душа” -
и аз ще спра да греша,
иконите ще спася
и манастира няма да руша.
Павел Дончев - 13 год.
Потеглихмеме към Габровци и спряхме този път край реката, където авторката-германка от група работили наскоро на пленер в селото скулптори, беше поставила скулптурата си - огромен паяк от тръстика, съчки и тел, разположен върху голям камък насред реката. Великолепна арт инсталация, която нямаше как да подминем без да видим и да се снимаме с нея. На различни места из селото след това забелязахме най- различни други скулптури.
Когато пристигнахме в къщата, някои от авторите вече бяха започнали да редят произведенията си и всеки бе зает с нещо по подготовката. Съседите от близката вила, седнали пред вратата на пейката си, кротко наблюдаваха. Единият Иво погледна към тях и отбеляза с усмивка: „Последни тихи минути...”. :) Те също бяха поканени, разбира се.
Измъкнахме нещата си и се заехме с подредбата им по набелязаните местенца. Жени беше избрала една от мрежите - голяма, която успя да побере дори двата ми акварела, малката пеперуда на Алекс (първото му платънце) и невероятно красивите коне на Радо.
В близост до нея си бях избрала малко дърво , приютило до себе си още по-малко, нещо като бонзайче, с подходяща сцена от малки камъчета за бутилките ми, а над тях, своеобразен олтар на индийската ми лудост - картината „Диип авали” и хоругва с едноименото стихотворение - (http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=127702), на което Радо предвидливо закачи едно камъче, за да не се вее прекалено акробатично.
За космичните картини на Силвето се намери възможно най-доброто място - мрежа, цилиндрично ограждаща едно дърво... Много красиво и символично се получи!
Близо до портичката Жени подреди и осем картини от една от най-жизнерадостните си колекции.
Гледайки ги, ти става светло, цветно и ведро на душата. Там намериха място и акварелите на Радо. Всички са хубави, но завързаният с въже камък определено е много, ама много добър!
Все едно от нищото - както обясняваше дъщеря ми - от гората се появил един млад мъж с брада и ясни сини очи, и се почудил гласно дали не се е объркал, дали е за тук, но без дори да го пита какво, или кого търси, тя по усет му казала, че не е сбъркал - точно където трябва е дошъл, сигурна била. :) Ставаше дума за дошлия на стоп от Шумен отец Николай, съученик на домакина Георги и свещеник в шуменския квартал Дивдядово, който също участваше със свои стихове. Пътуването на стоп била негова запазена марка. Най-дългото разстояние, което бил преодолял на стоп е до архипелаг Гулаг. Изключителен ерудит и това се усеща и в поезията му.
Дойде и Дора, която освен със стихотворения, участваше с може би най-насъщното изкуство - хляб и вино. Носеше няколко изрисувани бутилки, пълни с гроздовия еликсир и две омесени и декорирани от нея погачи - красота!
Събрахме се навреме около сцената и домакините излязоха да поздравят всички за добре дошли. Обявиха накратко и с чувство за хумор идеята на събитието, представиха отговорниците на разлчните секции - поезия, изобразително и приложно изкуство, музика, фотография. Те също казаха по няколко думи. Тази година събитието имаше и благотворителен акцент - сформираното сдружение „Свети Димитър” набира средства за ремонтиране покрива и реставриране на едноименната църква в село Габровци. Трябва някой да се грижи и за това. Дори безусловната Вяра изисква безусловно поддържане.
Началото на фестивала беше поставено и всеки можеше да разглежда изложените произведения. Под навес до къщата бяха подредени банички, сухи мезета, сладкиши, ядки, чипс и други лакомства, от които всеки можеше да си вземе в чинийка. Едно от най-магнетичните кътчета беше това с инсталираната бирена бъчвичка на „Болярка”. Имаше предостатъчно бира за цялата вечер.
Абсолютно всичко изложено ми хареса! И фотографиите, и скулптурите, и гоблените избродирани фино и с вещина.
Имаше прекрасни ръчноизработени обеци и дъщеря ми си купи едни много интересни, със знака „тайгиту” - или „ин и ян”, както е известен.
Много ми харесаха и малките кутийки от дърво, камъчетата-ягодки, малките ведра изрисувани с ягоди и лавандула... Дора ме изненада като ми подари едно такова малко, прекрасно ведро. Възхитих се искрено на таланта и изработените неща от Светлана Шандрова!
Отговорникът за художниците и приложниците Васко също участваше с някои свои картини. Георги освен с музика, участваше и с едно свое стихотворение, поставено на едно дърво така, че читателят да поседне пред него, да се чувства удобно и неминуемо да се наслади на стиховете, поднесени по този различен начин.
По-различно бяха представени и нашите стихове - в пет своеобразни антологии, ръчно изработени от единия Иво книги - синя, жълта, лилава, оранжева и зелена, всяка със своя картина на корицата. Автор на тези книжни корици-бижута бе малката Стела. Книгите бяха прикрепени на различни места по мрежите и във всяка имаше по едно стихотворение от автор - така всеки автор беше представен с пет свои стихотворения. Сред всички инсталации и произведения, сред очарователния артистичен хаос в двора, имаше и един каменен трон. Неописуемо бе удоволствието седнал в този трон да държиш в ръцете си ръчно изработена книга с поезия!
С постепенното живописно здрачаване започна и музикалната част. Петимата организатори още като студенти са сформирали своя група, наречена Horae Volant и свирят от години, макар и повече от спорадично. Въпреки, че го правят просто за удоволствие, наистина са добри, мисля, и дано имат свой диск и повече хора да имат възможност да ги слушат, защото определено има какво да предложат – свои собствени песни с особено звучене, повечето правени преди години, които съм сигурна, че меломаните ще оценят, но... за момента музикалният ни пазар не подозира за тях. Дано това се промени! Начело с отговорника за музиката - другия Иво - групата се допълваше от Валя и Динко, като постоянно музикантите сменяха местата и инструментите си, сменяха се и вокалистите.
Тази вечер за радост на присъстващите и малката Виктория изпълни „На Елиза”, както и други композиции за пиано. Имахме удоволствието да чуем още един талантлив младеж – сина на Георги, Никола, който ми стана безспорен фаворит и който също е за сцена според мен. Баладите, които изпълни - „Soldier of the Fortune” на Deep Purple и „Синева”- вече най-много ми харесват в негово изпълнение! „Синева” не знам как, но за първи път чух тази вечер. Може и да е обитавала все някога звуковото ми пространство, но истински я чух тази вечер, и когато после потърсих отново в нета оригинала, честно казано сравнението беше в полза на Никола.
А Horae Volant и компания се раздадоха максимално! Изпълниха много хитове на известни рок-банди и изпълнители, сред които любимите ми „Wonderful tonight” на Ерик Клептън и експлозивната „We"re Not Gonna Take It” на Twisted Sister, още песни на Deep Purple, Whitesnake, Rolling Stone, Accept и др., както и техни парчета. Малкият ми индиански „Радар” страшно много хареса „Змей-хайдутин”, малко хулиганска (но умерено! :) ) песен, но наистина си я бива, и ето, че младежта (и не само!) й се кефи! :)
Децата,разбира се,винаги ще гледат от високо и на изкуството, и на естеството в живота,но и с интерес наблюдават игрите на големите деца.:)
Тъмната вечер започваше да намята вече нощната си мантия с брокатени звезди... Една прекрасна, наситена с музика, многообразно изкуство и много добро настроение вечер! Изпълнена с толкова приятни емоции, че си позволих да запаля от тънките черешови цигари на Силвето, та съвсем да ми се завърти балалайката, както почти три години не бях палила. Тя сто пъти гасна (явно съм отвикнала да управлявам цигари вече :) ), та толкова съм я пушила, но... въпреки това ми излезе през носа - Радарът „Радио Ереван” до вечерта ме направи на какви ли не видове салати и до днес като се сети дудне - как съм могла след толкова време?! При все, че беше само тогава, ама айде де.. :)
Като всяко нещо и на този невъобразимо щастлив ден му дойде краят. Снимахме се за спомен, а с малката Стела направихме замяна - тя си избра от моите бутилки, както и от картините на Жени и Радо, а ни подари по една от антологиите със стихове с изрисуваните от нея корици-картини. Аз си избрах оранжевата, чиято картина представлява цветна абстракция в топли и слънчеви тонове - жълто, оранжево, прасковено, коралово и мек брик, в която можеш спокойно да потопиш душата си, все едно я загръщаш в пухкаво индианско пончо. :)
Взехме си довиждане и поехме към Килифарево.
Тази вечер на терасата с нас за радост беше и Дора със семейството си. Не се бяхме виждали отдавна и побъбрихме за това-онова... На сутринта ни помогна в разтребването, разменихме и с нея подаръци, и те тръгнаха по-рано. Постарахме се да приведем къщата в максимално добър ред и със стегнат багаж посрещнахме младоженеца. Написахме му по книги пожелания, подарихме по картина за младото семейство и... потеглихме.
Трябваше отново да тръгнем в две групи, по различен маршрут, а направо не ни се разделяше. Та, решихме да идем заедно до Търново на по кафе и тогава да тръгнем. Пешо сякаш също не искаше да си ходи и прояви характер - не тръгва. Силвето върти ключа, пробва... не става, не тръгва. Докато ние пръхтяхме, Радо правеше весели кръгчета по площадчето, сякаш да подкачи Пешко да го подгони към старопрестолието. Накрая Силвето пробва някакъв номер, който си знаеше и успя да запали, та тръгнахме. Намерихме едно симпатично кафене в центъра и успяхме сгъстено да наобиколим една масичка. Понеже нямаше как всички да го направим, попитах дали пък да не взема докато те пият кафе да „прескоча” до Царевец. Всички бяха единодушни обаче, че не било близо, пък и не можело просто така да се види, време си трябвало, а пък и да се приберем по-рано искали, за да избегнем трафика неделен... „Ех... Да стигна Рим и да не видя папата...” – въздъхнах само, но се примирих. Пихме кой кафе, кой каквото и... се качихме по колите. Добре, ама Пешето не тръгва. Този път и специалният номер не свърши работа. Силвето се бори и бори, безмилостно и жестоко, но не..Минаха разни хора, питаха дали е синя зоната, която е такава, питат дали ще тръгваме, Силвето казва дрезгаво и все по-уморено, че би искала, но не става... И толкова. Никой с нищо не можеше да ни помогне, а тя горканка возеше пълна с безпомощни индианци кола, един от които с патерици.
Освободихме Радо, Жени, Ники и Рони, защото нямаше смисъл да висят с нас само от съпричастност и макар неохотно, те тръгнаха, защото времето напредваше, а усилията ни бяха безрезултатни. Всеки отправяше вътрешни молитви да ни дойде някакво решение и... то дойде. Наистина все едно от нищото изскочи един господин, придружен от съпругата си, без кола, който прикани Силвето да излезе, за да види той какво му е на Пешо наш. Сложна работа се оказа, но и Човекът си личеше, че е от тези, дето не се отказват и карат до победа. И тогава Силвето ме погледна и кротко каза заветното: „Айде отивай на Царевец.” Не чаках втора покана! Грабнах си „радара” и като отвързан лабрадор развях уши в указаната посока. На едно място се почудих накъде да тръгна, но едни..англичани ме упътиха. :) Първо се засрамих, че англичани мен упътват в родната ми страна, но... на второ мислене ми стана гордо и радостно, че те знаят пътя.
Може детинско и наивно да е, но ми беше много трепетно минаването по моста отвеждащ до крепостта, панорамата към града, която се разкриваше от него. Стараех се да поддържаме умерено темпо на разходка, та хем да обиколим и видим повече, хем да не се бавим, ако Пешо бъде поправен бързо. Детето ми се окатери на всички възможни бойни кули, видяхме къде са били покоите и тронната зала на Второто Българско царство, качихме се до върха на дворцовата църква. Качването до там става с асансьор, обслужван от един симпатичен възрастен господин, с когото побъбрихме и ни упъти как да стигнем после до Балдуиновата кула. Оказа се, че не можем да запалим свещички в църквата, защото фреските в нея не са по канона и няма благословията на синода. Големи, наподобяващи канделабри лампи осветяваха храма. Фреските наистина доста странно изглеждаха, с много мъченически сцени и изтерзани човешки фигури, пресъздаващи библейски случки по един различен, художествен начин, но очевидно неразбираем за църквата. Направихме си на една машина с ръчка по едно медно жетонче като медальон, с релефен печат на крепостта и поехме към Балдуиновата кула. Отгоре погледнато беше лесно, като тръгнахме обаче, успяхме да се залутаме, но залутването на това място носи само приятни усещания. Когато стигнахме все пак заветната кула, си признавам, че се поколебах дали да се кача, защото ме достраша - извиващата стълба е много тясна, без външен парапет, а надолу е стръмно и каменно. Едно залитане или малко невнимание и човек може да падне като нищо. Та опитах да склоня сина ми да не се качваме, при което той ми повдигна вежди през рамо с: „Толкова искаше да дойдеш до тук и да не се качиш?! Бъзла. Аз се качвам!” и хукна по стълбата, без да ми оставя избор. Та, качих се - нали някой трябва да пази безстрашните от тях самите... :)
Освен южната порта, кулата е пазела и водохранилището. В 1205 г. цар Калоян разбил войските на първия латински император на Константинопол Балдуин Фландърски и го затворил в тази кула. Легендата разказва, че станал жертва на любовта на царицата и така намерил смъртта си. Постояхме за по малко на всяко от нивата в тишина, после тръгнахме надолу...
Неизразимо е чувството от докосването до това безценно за българската култура и история място, като знаеш, че този хълм съществува от хиляди години преди Христос, имало е селища и в бронзовата, и в желязната епоха, селища, които са населявали и траките, а после там са царували Петър, Асен, Калоян и Иван Асен I I -ри.
С пълни очи и души затопуркахме към портата , благодарни на Бог и Инат Пешо за възможността за тази разходка. Забързахме по уличката и Силвето ни се обади, че Пешо е готов и вдъхновен за път. Понеже нямаше да заваря майстора на инатливи пешовци, я помолих да извади от багажа ми моя книжка и рисувана бутилка да му подари от мое име. Тя също му се отблагодарила. И потеглихме, давайки си сметка, че понякога някоя беда може да е начин да дойде нещо хубаво и полезно в живота ни. Аз видях Царевец, а тя в това време е поговорила със съпругата на монтьора дълго, приятно и полезно. Оказа се, че жената е била в особен, критичен период и е имала нужда да поговори с някого, а Силвето се е оказала подходящ събеседник и съветник. Явно повечето хора са искали това, което и ние - да избегнем трафика, и са пътували по-рано, защото нямаше никакво задръстване. На фона на зашеметяващо красив, колоритен залез и перфектна музика се прибрахме тихи, преситени от прекрасни емоции и чувства.
И така... Когато естеството на една първоначална идея за изразяване на изкуството е красиво и кореспондира с природата, то всички клетъчно отделили се от нея идеи са такива и резултатът е повече от добър!
А този Фестивал на изкуствата обещава и в предстоящата 2013 година да се превърне в уникално по рода си събитие и за автори, и за гости, за което всеки съпреживял го, на глас или наум, може да каже само: „Благодаря!” Препоръчвам на всеки да изживее това събитие, независимо дали като участник, или като публика!:)
Весели празници и за теб и обичните ти да са! Обичам те,Уич!
Прегръщам те
Светла Коледа!
