Прегарят есенните рози...
По цветовете им изби ръжда
и аромата вече не е онзи-
предишния- мирише на тъга.
И виждаш как завъртат се нещата
с най-бързата и ярка красота,
а цветовете им се стичат във канавката,
размити в тленните останки на дъжда.
В такава честна, непомерна сивота,
в която и тъгата се разтваря,
и чуваш пеещата тишина
как името ти със любов повтаря,
спокойно можеш да се свиеш и заспиш
като луковица - да си тук, и да те няма,
до пролетта, в която пак ще се родиш,
а зимата ще бъде зрителна измама.