Днес  трябваше да остарее -
седемдесет и седем щеше да достигне.
И отново много рано щеше да е
за татко ми да си отиде.
Щеше да е празник, да се смеем,
да се радва на живота.... И на нас.
И щеше като ручей да се лее
закачливият му, бодър глас.
Да, щеше да е рано, много рано...
Но, всъщност, винаги е рано за това
и няма подходящо време
да си отиде някой от света.
Един младеж- рожденник непораснал,
неуспял да отпразнува Старостта...
И топла, под клепачите ме драска
честта  да съм на ангел дъщеря.
Разминахме се в суетите земни,
разминахме се в тленните неща,
но свързва ни най-живото безвремие
и пъпна връв с утробата на Вечността.
И все ще стане вечер някой ден,
в която от балкона ще ми свирне 
и ще подвикне, че е късно и е време
 да спра игрите и да се прибирам.
А аз ще шикалкавя: "Още пет минути!",
с идеята да ги разтеглям до безкрай 
и до дома да спирам сто пъти по пътя,
докато не слезе и не каже твърдо: "Хайде!"
И дълго ще говорим след вечеря
за простите и сложните неща,
които стигнахме, които ни намериха, 
за липсите,  игрите.. Вечността.

ако е вярна теорията ми, че липсите ни дълбаят като щерни, за да се преизпълним с вяра и светлина - ти си едно такова същество - пълно с Бог :)

Много хубаво стихотворение!