Граматика на фантазията
(Увод в изкуството да измисляме истории)

1. Предисторията
...
Надявам се, че този малък труд би могъл да се окаже полезен и за всеки, който вярва в необходимостта въображението да заеме своето място във възпитанието; на този, който има доверие в творческите способности на детето; на този, който знае каква освободителна сила притежава словото. „Всички начини за употреба на словото нека бъдат на разположение на всички!“ — това ми изглежда най-подходящото мото за тази книга. При това девизът има хубаво, демократично звучене. Не за да станат всички художници на словото, а за да не бъде никой роб.

2. Камъкът в блатото
Камъкът, хвърлен в блатото, предизвиква кръгово вълнение — вълните се разбягват все по-нашироко по неговата повърхност, увличайки в своето движение на различни разстояния, с различни последствия и водната лилия, и тръстиката, и хартиената ладийка, и лодката на рибаря.
...
Не по-различно стоят нещата с думата, случайно запокитена сред човешкото съзнание. И тя произвежда вълни на ширина и в глъбина, предизвиква безкрайна поредица от верижни реакции, повлича при падането си най-различни неща: звуци и образи, асоциации и спомени, смислови сепвания и просъници. Това движение е свързано и с човешкия опит, и с неговото утаяване в спомена, свързано е с фантазията и с подсъзнанието, а при това е усложнено от факта, че самият човешки разум не остава бездеен при възникването на представите и непрекъснато се намесва, за да приеме или отхвърли, за да свърже или отблъсне, да доизгради или раз руши.

Вземам за пример думата „sasso“ (камък). Тупвайки посред съзнанието, тя или ще повлече нещо, или ще се блъсне в нещо, или ще пропусне да уцели нещо — с една дума, по различни начини ще влезе в допир:

С всички думи, които започват със „S“, но не продължават с „A“, като: „semina“ (сеитба), „silenzio“ (тишина), „sistole“ (систоли);

С всички думи, които започват със сричката „sa-“, напр.: „santo“ (цвят), „salame“ (колбас), „salso“ (солен), „salza“ (сос), „sarabanda“ (сарабанда), „sarto“ (шивач), „salamandra“ (саламандър);

С всички думи, които се римуват със завършека „-asso“, напр: „basso“ (бас), „masso“ (канара), „contrabasso“ (контрабас), „ananasso“, (ананас), „tasso“ (налог), „grasso“ (тлъст);

С всички думи, които в езиковия склад стоят наредени в съседство с нашия камък по смислово значение: канара, скала, мрамор, тухла, цигла, руда, минерал, варовик, гранит, туфа, паве, чакъл и т.н.

Това са само някои от най-ленивите асоциации. Една дума размърдва друга просто по инерция. Надали това ще е достатъчно, за да изскочи оттам искрата, но пък и кой знае — всичко става!

В това време нашата дума се търкаля в други посоки, спуска се под водата към един потънал свят, изважда на повърхността отдавна заглъхнали представи. В този смисъл „sasso“ (камък) за мен се превръща в „Santa Caterina del Sasso“ („Света Катерина Каменна“), малък обронен параклис върху една скала над езерото Маджоре. Ходех там с велосипеда си. Ходехме заедно — Амедео и аз. Седяхме един до друг под прохладния навес с колони, пиехме бяло вино и разговаряхме върху Кант. С Амедео се засичахме също във влака, тъй като и двамата бяхме приходящи в града ученици. Той носеше дълга синя пелерина. В някои дни отгатвах под пелерината му очертанието на калъфа, в който той носеше цигулката си. Дръжката на моя калъф се беше откъснала и аз трябваше да го носи под мишница. Амедео бе мобилизиран в планинските стрелкови части и загина през войната.

Друг един път образът на Амедео пак ме навести във връзка с думата „тухла“. Тя ми беше припомнила едни ниски тухларски пещи сред Ломбардската равнина, където с него се разхождахме дълго посред мъглата или из горичките наоколо. Амедео и аз често прекарвахме цели следобеди, унесени в разговори из дъбравите: говорехме за Кант, за Достоевски, за Монтале, за Алфонсо Гато. Приятелствата на шестнадесетгодишните оставят най-дълбоки следи в живота. Но това не е важно. Важното е да схванем как една нищо и никаква, случайно подхвърлена ни дума може да заработи като магично слово, което изведнъж разорава обширни целинни полета от нашата памет, отдавна затрупани под пластовете на времето.

Не по-различно е действувало и уханието на сладкиша „мадлен“ в паметта на Пруст[1]. След него всички така наречени „писатели на възпоминанието“ се научиха (някои и прекаляват) да се вслушват в погребаното ехо на думите, на миризмите, на звуците.

Но тук ние искаме да съчиняваме приказки за деца, а не да пишем разкази, с които да търсим да връщаме назад и да спасяваме изгубения си живот. Макар че в някои случаи и от време на време би било забавно и полезно дори да организираме и с децата играта „на спомени“. И най-обикновената дума би могла да им се притече на помощ в това отношение: „помниш ли, един път, когато…“, да ги накара да се самоосъзнаят сред бързотечното време, да ги научи да измерват разстоянието между днес и вчера, въпреки че техните вчера за щастие са все още малобройни и малко населени.

При този тип издирвания, когато се тръгва само от една дума, „фантастичната тема“ възниква едва когато се създадат причудливи съседства и странни докосвания между тях. Тогава в сложните движения на образите и в техните капризни преплитания проблясва едно непредвидено отнапред родство между думи, принадлежащи към различни верижни системи. Така думата „mattone“ (тухла) повлича след себе си „canzone“ (песен), „marrone“ (кестен), „massone“ (зидар), „torrone“ (нуга), „panettone“ (козунак).

И тъй „mattone“ (тухла) и „canzone“ (песен) образуват за мен интересна двойка, макар и не така „хубава, както случайната среща между един чадър и една шевна машина върху хирургическа маса“ (Лотреамон, „Песните на Малдорор“). В смътното съседство на дотук споменатите думи тежката „тухла“ съседствува с въздушно леката „песен“, тъй както „sasso“ (камък) се съотнася с „contrabasso“ (контрабас). По всяка вероятност и цигулката на Амедео е прибавила своя емоционален звук и е допринесла за възникването на следната музикална картина приказка: „Ето я музикалната къща! Тя е изградена от музикални тухли и от музикални камъни. Нейните стени издават трели: когато чукчетата на пианото ги ритат със своите боти, стените пеят по всички възможни ноти. Виждам един до диез, закачен на дивана, а най-високото фа е под прозореца; подът е целият настроен на си бемол-мажор, една доста стимулираща тоналност. Великолепната врата е атонална, сериална, електронна: стига да я докоснеш с пръст, и извличаш страшен концерт от куп работи в духа на Ноно, Берио, Мадерна. Това може да накара да полудее от завист господин Щокхаузен. (Последният се появява в картинката с много по-голямо право от всеки друг: с това «хаус» (къща), което е съставна част на името му.) Но къщата не е самичка. Тя е заобиколена от цяло музикално село и то наброява къща пиано, къща челеста, къща фагот. То е село оркестър. Вечер неговите жители музицират — свирят със своите къщи и преди да отидат да спят, си устройват чудесно концертче. В дълбоката нощ, докато всички спят, един затворник свири върху решетките на своята килия…“ и т.н. и т.н. Историята вече налучква пътя си.
...
Но проучването на думата „sasso“ (камък) още не е завършено. Необходимо ми е още за известно време да я душа — както се надушва жив организъм, който притежава свой собствен смисъл; свой вътрешен кънтеж, ще трябва да я разложа на съставните й букви, да открия думите, които, след като една по една съм отбутнал, са ми дали основание да кажа: ето тази с нейното произношение и с още нещо друго ще върви с моя „камък“.

Написвам буквите една под друга:
S — К
A — А
S — М
S — Ъ
O — К

Сега до всяка буква мога да напиша първата дума, дошла ми наум, и така да получа нова словесна поредица:
S — sardina (сардина)
A — avvocato (адвокат)
S — sigaretta (цигара)
S — sifone (сифон)
O — ortolano (градинар)

Или пък мога — и то ще е по-забавно — да напиша до петте пет думи, които образуват изречение със завършен смисъл:
S — Sulla — На
A — altalena — люлката
S — saltano — играят
S — sette — седем
O — oche — гъски

Сега какво ще правят тия играещи гъски? Ще взема да си построя една римувана безсмислица:
Sette oche in altalena — Седем гъски след игра
reclamavano la cena — крякат бойко за храна…

Не трябва да се очаква кой знае какъв резултат още от първия опит. Търся да образувам нова верига по същата система:
S — Settecento — Седемстотин
A — avvocati — адвокати
S — suonavano — свиреха на
S — settecento — седемстотин
O — ocarine — окарини.

Тези „седемстотин“ продължават по автоматичен начин предходните „седем“. А пък „ocarine“ (окарините) явно са дошли под влиянието на „oche“ (гъските), но за появяването им безсъмнено е повлияло и съседството с по-горе споменатите музикални инструменти. Шествието от седемстотин адвокати, всички свирещи на окарини, ми се нрави и това съвсем не е образ за изхвърляне. Лично аз съм съчинил много истории, като съм тръгвал от такава една-едничка произволно избрана дума. Веднъж например, изхождайки от думата „лъжичка“, чрез специално построена верига (която няма да описвам тук) достигнах до приказката, озаглавена: „Цял свят в едно яйце“, нещо средно между научна фантастика и шегобийство.
...
...
/La Grammatica della Fantasia, 1973
Gianni Rodari (1920-1980)/