Нищо ново. Есен като есен.
Стъпките се губят сред листа.
Този път не се разплака лесно,
вече знае всичко за дъжда.
Свикнала е вече да си тръгва
в някой мъгловит, предзимен ден.
Този път не си отиде първа-
някак тихо зимата дойде.
Тиха като зима,я разглеждам
и опитвам по листата да чета
тази тишина къде отвежда.
Капе от дърветата тъга...
Нов акорд за слънце зрее
от солфежа на една мъгла.
Мълчаливо ми е и не ми се пее.
В тази песен вече съм била.
Нищо ново. Обич като обич.
Упорито редом с мен се спъва.
Ще строши сърдечният ми обръч,
няма да си тръгне първа.

Отблизо всяка е различна,
макар студена тази е прилична -
поръбва слънце резките утра
(така ми се стои в есента)

Зима съм,но есента обичам,
опитвам се на нея да приличам,
да си рисувам шарено в очите,
да си измислям топлото на дните.:)

за хубавото, свежо стихо!... :)

Благодаря!
Поздрав и от мен!