Когато малка бях,
в камината надзъртах
и често бе напудрен
със сажди моят нос.
Повдигах се на пръсти,
в комина се озъртах-
дали ще се промъкне
старикът белокос.
И тайничко вода
на огъня подливах-
да бъде угасен
за мене бе утеха
и важно бе това-
при мен когато идва,
да не е изгорена
червената му дреха.
Представях си как слиза-
писмото ми прочел,
с шейната си звънлива,
с елени звездочели
и пъстрите пакети
как трепетно развивам,
в които спят мечета
и кукли със кордели.
Но винаги сънят
ми грабваше очите,
а сутрин се събуждах
в усмивка засияла.
И виждах- под елхата
пакетите са скрити!
Отново беше идвал
додето аз съм спала!
Когато малка бях...
Но вече съм голяма!
И знам, че той не може
да мине през комина.
Абсурдно е! Разбрах.
Какво ли пък остава,
да носи теб в чувала
на своята гърбина?!
Не вярвам! Честна дума!
Направо ме засегна,
подразни ме безумно
нахалният въпрос-
какво в комина гледам
и стъпвам все безшумно,
защо следи от сажди
личат по моя нос!...