Цветя ли не потърсих,
треви ли не намерих-
косите ти да кича,
ума ти да омайвам?
И виждах те край мен
случайно да притичваш,
но губех ти следите,
а пътя ти не знаех.
И свикнах, че те няма
в плохите на пердето,
в измитите тигани,
в дневната умора.
Не можеш избеляла-
наравно със прането,
защипана прилежно
да съхнеш на простора!
Криле на теб ти трябват-
да ваеш небосвода!
И в песните на елфи
на пръсти да танцуваш.
Такава си родена-
красива и свободна.
Щом роби си наемаш-
не можеш да робуваш.
Аз тръгнах наобратно
и пътя се пресече.
И грешната ти сянка
едва целунах само.
Затвори се вратата.
А ти си тъй далече...
За връщане е късно,
да те забравя- рано.
Полюшвам се на стола
и със магична прежда
изящна нощна шапка
изплитам от дантела.
Та всяка нощ в съня ми
отвъд да ме превежда-
със звездният ти табор
и с теб да тичам смело.
А сутрин да намирам
заплетени в косите
забравени целувки
от вятъра среднощен
и твоят път пунктиран
да свети във очите...
Да вярвам в теб, Любов,
да те измислям още.