Навярно е тежка крилатата пръчка
в ръцете на онези- богоизбраните
с широката мисъл и вълшебните пръсти...
Навярно е тежко да знаят какво правят...
Навярно е тежко доверието свише-
да се ровят в глината, да я пазят и слепят-
те самите от глина, да знаят и дишат
през острите зъби на познанието...
Те самите- човеци, човека да виждат
капилярно, до фибра- крехък, малък и слаб,
и крехки да успеят да се опазят-
на илюзорна сила да се порадват.
Да надскочат Доверието, да се скрият под ръста си
и по човешки да са щастливи богоизбраните,
под тежестта на червения, своя и чуждите кръстове...
Моля те, Боже, пази и глината, и грънчарите!

Епохи е глината ти която размесваш за да създадеш фигурата на твоят свят в който времето е едно, а ръцете ти са отвъд пространството за да му предадат свое чувство за форма.

Tova beshe nahvurliana misul sled suprikosnovenieto s vulshebnite ruce na edna " gruncharka " raboteshta nad " topchicata glina " otkusnata ot men...:)
Blagodaria ti za otziva, Stef!:)