- Хей, Трифоне... И ти ли през стобора,

подал глава, надничаш към света?

- Надничам, Валентине, що да сторя...

Подрязах днес вселенската асма...

- Разбирам, брат. И аз надничам.

На грижа ми е хорската любов

и моля се, дано да се обичат

повече, а не войни да водят!

- Ти от любов разбираш, аз от вино.

Най-лудо е додето прекипи,

най-пивко е когато време мине,

най-кротко само в бъчвата стои.

И мисля си, че мярка ако има,

ще пеят весело и мирна им глава,

а не да падат, или да се бият...

Това за виното, не знам за любовта...

- Тя, Любовта, на виното прилича –

сърце да имаш само, за да носиш.

Но никой не пропада от обичане,

че без цена е и богат от беден проси.

Любов-менте отгледаш ли обаче,

сърцето ще се пукне като чаша.

Очите в бял пелин ще го изплачат

и ще притихнат, като пропаст страшни.

- Хей, Валентине... ти се натъжи...

Любов и вино ли е, значи е Живот.

А щом Живот е, знаеш, брат, боли.

След себе си единствено е кротък.

- От тука, Трифоне, добре се вижда. Гледай,

допрели са глави като деца

и пъзела на Любовта подреждат...

Без за да са сигурни Любов ли е това.

- Прати им гълъб, брат, прати им тръпка

и поръси ги с нежен розов цвят!

Пък аз за виното ще им отворя глътка.

Додето дойдат, ще я нарекат.

Ще им налея чашите догоре.

Седни и с теб да пием по една!

Наздраве, брат! Да се обичат хората!

За нас, за виното и Любовта!