Изпушиха  и гръмнаха бушоните...
В очите на народа притъмня.
И тръгнаха по улиците хората
да търсят правото на светлина.
И не фенери, камъни държат
в ръцете си, за сила и опора.
Покрили раменете им, трептят
клюмналите цветове на трикольора.
Това е май високата цена
на крехкото човешко равновесие.
Не изгнаник в собствената си страна
с мизерна доживотна пенсия.
Ако в тенджерата с боб едно зърно
е развалено и не може да уври,
ще се изхвърли, но не може то
манджата само да развали.
От здрав балкански сой да са зърната,
добра партида- шарена и бяла,
въжен мост между небето и земята.
А не прокиснало да изтече в канала.
Щипка съвест, шепа благородство,
три супени лъжици честност,
любов към ближния и мъничко достойнство...
Добрата манджа не е лесна.
Но гняв, невежество и алчност
и грам не трябва в нея да се слагат,
че даже слънцето ще гръмне и угасне
над гозбата ни- древната и млада.
Да дойде тока само, да я сготвим.
За нас самите да е вкусна и полезна.
И тежък залък за устата на Европа.
А камъните се оставят лесно.