Сънувах как говорим със теб по телефона.
Разказвахме си тайни за глухата вселена.
И смеехме се нещо, но за какво не помня...

Не се научих да римувам болката.
А казват- в болка стихове се раждали.
Аз стиховете си обличам в пъстри рокли

Ти ли пееш, Уобън- Източен ветре?
Или в шепи носиш песен-
песента на Уобън- Анънг-

Познах те... Ти си Щастието, нали?
Понякога ме дърпаш за ръкава...
Прости ми, че тъй рядко те разбирам,

Не ме търси по улици безлюдни,
не ме търси сред шумните тълпи!
До мен да стигнеш не е трудно

Когато във очите ми се стъмни,
когато нещо в мен заплаче,
след празно без любов осъмване,

Не се обръщай! Стръмно е надолу.
Нагоре стълбите се крият в дим.
А знаем вече там- под нас, какво е

Две чаши, музика и свещи.
И ние с тебе- с празните очи.
Поканили сме Старата на среща

Точно в седем, докато гравитирам сляпо и разпиляно да безтегловност около себе си, малката часова стрелка пронизва оста ми с презумпция- идеята за мене. Достатъчен повод за раждане.
Побелели от болката пръсти бавно отпускат диафрагмата ми...

По въженият мост на календара
се спусна лятото- небесен гурбетчия.
Усмихна се, запя земята стара,

Тя стои денонощно на своя ъгъл на улиците " Възраждане" и " Възкресение" , с прокъсано вретище, съвсем боса, с големи слепи очи- тъмни прозорци, покрити с паяжина.
Когато говори, закрива с ръка устата си, за да не се виждат ръбовете на зъ...

В началото бях само тъмнина
и хаос от божествени частици.
Ти каза: " Виждам в тебе светлина."